— Покажи ни го, трябва да заключваме — отсякоха войниците нетърпеливо, тъй като не можеха да ме видят.
Пелегрино ме сграбчи подръка, като почти ме вдигна във въздуха.
— Момче, ама ти наистина си дребосък! — каза подигравателно единият, докато неговите другари се подсмиваха.
Междувременно по околните прозорци се показаха плахо няколко глави. Хората от квартала бяха разбрали какво ставаше, но само най-любопитните се опитваха да приближат. По-голямата част се държаха на разстояние, понеже вече се страхуваха от заразата.
Стражите приключиха мисията си. Странноприемницата имаше четири входа. Два откъм „Улицата на Мечката“: главната порта и един широк вход близо до нея — отворен в летните вечери който водеше към първата от двете трапезарии.
После идваше страничният служебен вход, който извеждаше от уличката право в кухнята и, най-накрая вратичката, която водеше от коридора към двора. Всички бяха старателно залостени с дебели дъбови дъски, заковани с гвоздеи, дълги половин педя. Същото се случи и с изхода, който излизаше на покрива от малката кула на Клоридия. Освен това прозорчетата, които от горното ниво на подземието гледаха към паважа на уличката, бяха преградени с решетки, а едно евентуално бягство от втория етаж или от таванския етаж криеше риск от падане, а и човекът можеше да бъде разпознат и заловен.
Водачът на стражите, дебелак с наполовина отрязано ухо, даде нарежданията си. Трябваше да спуснем тялото на бедния синьор дьо Муре от един прозорец на неговата стая след зазоряване, когато каруца на Сдружението за молитва и грижа за мъртвите щеше да мине да го прибере и да се погрижи за погребението. Щяхме да бъдем надзиравани от дневния часови, от шест сутринта до десет вечерта, и от един нощен стражар през останалите часове. Нямаше да можем да излизаме, докато не бъде наново установена и потвърдена здравната безопасност на мястото, но така или иначе, карантината траеше не по-малко от двадесет дни. През този срок трябваше да отговаряме периодично на проверката от един от прозорците, който гледаше към „Улицата на Мечката“. Бяха ни оставени няколко огромни мяха с вода, сняг, хляб, сирене, сланина, маслини, малко подправки и билки и една кошница жълти ябълки. По-късно щяхме да получим малко пари, с които да си плащаме доставките на храна, вода и сняг. Конете на странноприемницата щяха да останат там, където бяха в конюшнята на кочияша, който живееше точно от другата страна.
Който излезеше или пък само се опиташе да избяга, щеше да получи четиридесет удара с камшик и да бъде представен пред съда, за да бъде наказан. На вратата бе закована позорната табела ЗАРАЗА. След това ни предупредиха да спазваме всички заповеди, които щяха да ни бъдат дадени впоследствие, включително нарежданията, които се издават по време на зараза, или иначе казано, на чума, и че онези, които не се подчиняват, ще бъдат жестоко наказани. Вътре в странноприемницата ние изслушахме мълчаливо съобщението, което ни осъждаше на изолация.
— Мъртви сме, всички сме мъртви — каза някой от наемателите примирено.
Бяхме се събрали в просторното преддверие на странноприемницата. То бе станало черно и мрачно веднага след като портата бе залостена. Оглеждахме се неловко. Никой не се решаваше да тръгне към съседната зала, където бе сервирана отдавна изстиналата вечеря. Моят господар, отпуснат на тезгяха на входа, проклинаше, държейки главата между ръцете си. Сипеше обиди и проклятия, които не могат да бъдат предадени в писмен вид, и заплашваше да стане опасен за всеки, който минеше наблизо. Изведнъж започна да нанася с голи ръце ужасяващи удари на бедния тезгях, от което списъкът на наемателите изхвръкна във въздуха. След това вдигна една маса, за да я запрати към стената. Трябваше да се намесим, за да го удържим. Пелегрино се опита да се освободи, но залитна и повлече със себе си няколко наематели, които се сгромолясаха шумно един върху друг. Самият аз трябваше да отскоча настрана в мига, за да не потъна в човешката купчина. Моят господар беше по-пъргав от своите укротители и почти мигновено се изправи, викайки и нахвърляйки се отново с юмруци върху тезгяха.
Реших да изляза от това тясно и вече опасно пространство и се измъкнах нагоре по стълбите. Тук обаче, след като стигнах първата площадка, се озовах пред абат Мелани. Слизаше внимателно, без да бърза.
— Значи така, момче, затвориха ни — каза той, натъртвайки р-то по френски маниер.
— Какво ще правим сега? — попитах.
— Нищо.
— Но ще умрем от чума!
— Ще видим — каза той с един неопределен оттенък на тона, който скоро щях да се науча да разпознавам.