— На равна нога, тъй да се каже… отчасти… горе-долу…
Но тиквата пак се претърколи в реката на мислите му. Душко се почувствува съвсем безсилен. Той отпусна ръката си, обърна се към другарите си и проговори с един мек, прочувствен и благ гласец, далеч от ораторския патос.
— Знаете ли какво, господа, хайде някой път да си опечем една тиква! Тъй — другарски. Не струва бог знае колко! И пак да се повеселим.
Настъпи кратко мълчание. После всички викнаха „ура“ и гостилницата на Калчо загърмя от ръкопляскания.
— Прието — Прието!
— Още тази вечер! — извика един глас.
— При-е-е-тоооо!
И вътре в пет минути те отвориха подписка, събраха известна сума, купиха тиква и я пратиха на фурната. Душко потъна в щастливи мисли.
И когато след един час тиквата се опече, той пожела сам да я донесе и отиде.
Но…
Тъкмо когато се връщаше с таблата, върху която разнасяше аромат опечената тиква, в тъмнината го срещна господин управителят.
— А-а, господин Душко! — рече му той. — Та вий сте си опекли тиква!… Радвам се, радвам се! Сигурно стомахът ви вече се е оправил!
Душко си глътна езика и не можа да каже нищо.
Когато внесе тиквата при другарите си, те всички забелязаха, че той беше прежълтял като мъртвец.
— Какво ти е? — запитаха го зачудени.
— Прилоша ми нещо! — отговори Душко, безсилно се отпусна на един стол в ъгъл и остана там мрачен и ням. Вдълбочен в някакви си тъмни размишления, той даже не поглеждаше другарите си, които с охота и радост ядяха сладката тиква.
— Душко, вземи, братко — канеха го те.
— Не яде ми се — отговаряше той печален и убит и наставяше плачливо:
— Зле ми е, много ми е зле, момчета!… Ще се мре…