Първа част
1. Един разговор
През септември 1920 г. завеждащият губернския отдел за народна просвета ме повика при себе си и каза:
— Виж какво, братко, чувах, че ти там силно си протестирал, дето на твоето трудово училище дали... таквоз... онова здание...
— Че как няма да протестирам? Тук не само ще протестираш, ами ще почнеш да виеш: какво ти трудово училище? Опушено, мръсно! Нима това прилича на училище?
— Да... За теб ще трябва таквоз, ново здание да се построи, нови чинове да се сложат — тогава чак ще заработиш. Не са важни зданията, братко, важното е да възпиташ новия човек. А пък вие, педагозите, непрестанно саботирате: ту зданието не било хубаво, ту чиновете не стрували. Няма у вас, таквоз... огън, знаеш ли, такъв — революционен. Ходите, като че ли сте все с дълги панталони!
— Ами, че моите са пъхнати в ботушите.
— Е, да, твоите не са... Калпави интелигенти! Ето на, търся, търся, такава голяма работа има тук: навъдили са се толкова много момчета-скитници — по улиците не може да се мине от тях и по къщите тършуват. Казват ми: това е ваша работа, народопросветна... Е?
— Какво „е”?
— Ей такова: на когото и да кажа, все не иска, ръце и крака маха: ще ме заколят, казва. На вас човек да ви даде таквоз... кабинетче, книжки... Ето на, и очила си сложил...
Засмях се:
— Виж ти, и очилата взеха да пречат!
— Нали това казвам: да ви е само да четете, а дадат ли ви жив човек, почвате: ще ме заколи живият човек. Интелигенти!
Завеждащият губернския отдел ме пронизваше сърдито с малките си черни очи и изпод ницшеанските си мустаци изригваше хули към всичките ни педагогически събратя. Но той не беше прав, този завеждащ.
— Ами изслушайте ме...
— Какво „изслушайте ме”, какво „изслушайте ме”? Какво можеш ти да кажеш? Ще кажеш: да имаше, такова де... като в Америка. Наскоро прочетох една книжка за това — мушна ми я някой в ръцете! Реформатори... или, как беше, чакай! Аха, реформаториуми.(1) Е, такива работи у нас още няма.
— Не, вие ме изслушайте.
— Е добре, слушам.
— Нали и преди революцията са се справяли с тия скитници. Имало е колонии за малолетни престъпници...
— То е друго, знаеш ли. Преди революцията е друго.
— Вярно. Значи новият човек трябва по нов начин да се създава.
— По нов начин, право казваш.
— А никой не знае — как.
— И ти ли не знаеш?
— И аз не знам.
— А пък тук, в нашия губернски отдел за народна просвета де — има такива, които знаят...
— А не искат да се заемат с тая работа?
— Не искат, гадовете, право казваш.
— А пък ако аз се заема, ще ме изядат с парцалите. Каквото и да направя, ще кажат: „Не тъй”.
— Ще кажат, мръсниците, право казваш.
— И вие на тях ще повярвате, а не на мен.
— Няма да им повярвам, ами ще им кажа: сами да се бяхте заели!
— Да, но ако аз наистина забъркам някоя каша?
Завеждащият удари с юмрук по масата:
— Какво ми приказваш: ще забъркам, та ще забъркам! Е, и да забъркаш. Какво искаш от мен? Мислиш, че не разбирам ли, или какво? Бъркай, но трябва работа да се върши. Пък после ще видим. А най-главното е таквоз... не някаква си там колония за малолетни престъпници, а, разбираш ли, социално възпитание... На нас ни трябва ей такъв човек н?... наш човек! Ти го направи. Все едно, всички трябва да се учим. И ти ще се учиш. Добре е това, че направо си каза: не знам. Това е добре.
— Ами място има ли? Помещения все пак са нужни.
— Има, брат. Разкошно място. То е било именно колония за малолетни престъпници. Не е далеч — пет-шест километра. Там е хубаво: гора, поле, крави ще развъдиш...
— Ами хора?
— Хората ей сега ще ти ги извадя от джоба си. Може би ще поискаш и автомобил да ти дам.
— Пари?
— Пари има. Ето, дръж!
Той извади от чекмеджето на масата връзка банкноти.
— Сто и петдесет милиона.(2) Това ти е за цялата организация. За ремонт, за мебели, каквито ще бъдат нужни...
— И за крави ли?
— За кравите ще почакаш, то е последна работа. Ще съставиш бюджет за цяла година.
— Неудобно е тъй, не би било зле да се види по-напред.
— Аз вече гледах... Какво, да не би ти по-добре от мен да видиш? Заминавай — и това си е!
— Добре — казах аз с облекчение, защото в тоя момент за мен нямаше нищо по-страшно от стаите на отпуснатото за училище здание.
— Юнак! — каза завеждащият. — Действай! Делото е свето!
2. Безславно начало на колонията „Максим Горки”
На шест километра от Полтава, върху песъчливи хълмове, е разположена двеста хектара борова гора, а покрай гората блести отегчително с чистата си настилка шосето за Харков.
В гората — поляна, голяма до четиридесет хектара. В единия й край стърчат пет геометрично правилни тухлени кутии, които заедно образуват правилен четириъгълник. Това е то новата колония за малолетни закононарушители.
Песъчливата площадка на двора се спуща в широка горска поляна към тръстиките на едно езерце, на другия бряг на което се виждат плетищата и къщите на богаташки селски чифлик. Далеч зад чифлика се открояват на фона на небето редица стари брези и още два-три сламени покрива. И това е всичко.
Преди революцията тук е имало колония за малолетни престъпници. В 1917 г. тя се разбягала, като оставила подир себе си много малко педагогически следи. Ако се съди по тия следи, запазени в измачканите дневници, главни педагози в колонията са били надзирателите, навярно запасни подофицери, чиято длъжност е била да следят всяка стъпка на възпитаниците както при работа, така и при почивка, а нощем да спят до тях, в съседната стая. От разказите на съседите-селяни можеше да се заключи, че педагогиката на надзирателите не се отличавала с някаква особена сложност. Външен неин израз е било простото оръдие — тоягата.
Материалните следи от старата колония бяха още по-незначителни. Най-близките съседи на колонията бяха замъкнали и пренесли в собствените си стопанства всичко, което би могло да се изрази в материални единици: работилниците, складовете, мебелите. Между другото имущество беше задигната даже овощната градина. Впрочем, в цялата тая история нямаше нищо, напомнящо вандалите.(3) Градината не е била изсечена, а изкоренена и отново насадена някъде, стъклата в сградата не са били изпочупени, а внимателно извадени, вратите не са били яростно изкъртени със секири, а грижливо откачени от пантите, печките са били извадени и задигнати тухла по тухла. Само бюфетът в бившата квартира на директора си беше останал на мястото.
— Защо е останал бюфетът? — попитах аз съседа Лука Семьонович Верхола, който беше дошъл от чифлика, за да види новите стопани.
— А, че може да се каже, значи, че този долап не е притрябвал на нашите хора. Да се разкове — сами виждате, няма какво да се вземе от него. А в къщи, може да се каже, не можеш по никой начин го вкара — и поради височината, и поради ширината му...
В ъглите на бараките бяха струпани много парчетии, но нямаше нищо здраво. По пресните дири успях да възвърна някои и други ценности, задигнати през последните дни. Това бяха: една стара редосеялка, осем дърводелски тезгяха, едва държащи се на краката си, тридесетгодишен кон, който някога е бил от киргизка порода, и една медна камбана.
В колонията сварих управляващия стопанството, Калина Иванович. Той ме посрещна с въпроса:
— Вие ли ще бъдете педагогическият ръководител?
Скоро установих, че Калина Иванович говори с украински акцент, макар, че по принцип не признаваше украинския език. В речника му имаше много украински думи и „г”-то той произнасяше винаги по южняшки. Но в думата „педагогически” той, кой знае защо, така наблягаше на литературното великоруско „г”, че излизаше даже прекалено силно.