Ние се замисляме. Наистина дървото е почти отсечено, все едно, утре ще го досекат и ще го откраднат. Бурун не дочаква края на нашето мислене и тръгва към вратата. Пътьом той подхвърля на съвършено разстроения Мусий Карпович:
— Коня ще ви доведем, не се безпокойте. Момчета, кой ще дойде с мен? Стига, шестима са достатъчно. Въжето там ли е, Мусий Карпович?
— За шейната е привързано.
Всички се разотиват. След един час докарват в колонията дългата борика. Това е наградата на колонията. Освен това, по стара традиция, в полза на колонията остава брадвата. Много вода ще изтече в нашия живот, но дълго време колонистите при своите взаимни стопански сметки ще казват:
— Имаше три брадви. Аз ти дадох три брадви. Ето две. Ами третата къде е?
— Каква „трета”?
— Как каква? На Мусий Карпович, дето му я взехме тогава.
Не толкова нравствените убеждения и гневът, колкото ей тази любопитна и истинска делова борба създаде първите издънки на хубавия колективен тон: вечер ние и спорехме, и се смеехме, и си въобразявахме разни работи за нашите нощни приключения, сблъсквахме се в отделните, особено увличащи случаи, сплотявахме се в това единно цяло, което се наричаше колония „Максим Горки”.
6. Завоюването на железния резервоар
Междувременно нашата колония започна да развива малко по малко своята материална история. Стигналата до последни предели бедност, въшките и премръзналите крака не ни пречеха да мечтаем за по-добро бъдеще. Макар нашият тридесетгодишен Малиш и старата сеялка да ни даваха малко надежди за развиваше на селско стопанство, мечтите ни получиха именно селскостопанска насока. Но това бяха само мечти. Малиш беше двигател толкова малко приспособен за селско стопанство, че само във въображението си можехме да си нарисуваме картината: Малиш впрегнат в плуг. Освен това в колонията гладуваха не само колонистите, гладуваше и Малиш. С голям труд намирахме за него слама или понякога сено. Почти през цялата зима пътуването с него беше цяла мъка и Калина Иванович винаги го болеше дясната ръка от постоянните заплашителни въртения на камшика, без които Малиш просто спираше.
Най-сетне самата почва на нашата колония не беше пригодена за селско стопанство. Това беше пясък, който и най-малкият вятър навяваше на дюни.
И сега даже се чудя как при описаните условия ние се решихме на явната авантюра, която въпреки това ни даде възможност да стъпим на краката си.
Работата почна на шега.
Неочаквано ни се беше усмихнало щастието: бяха ни отпуснали дъбови дърва. Трябваше да ги докараме напрано от сечището. То беше в границите на нашия селски съвет, но дотогава не бе ни се случвало да ходим по тия места.
Ние се споразумяхме с двама съседи-селяни и потеглихме за неизвестната страна с техните коне. Докато коларите се лутаха из сечището, товареха на шейните дебелите дъбови дънери и спореха „ще тръгне ли, или няма да тръгне” с шейната такъв дънер по пътя, ние с Калина Иванович обърнахме внимание на редица тополи, които стърчаха над тръстиките на замръзналата рекичка.
Като минахме по леда и се изкачихме по някаква алея на баира, ние се озовахме в същинско мъртво царство. Десетина големи и малки сгради, бараки и всевъзможни селскостопански помещения и съоръжения стърчаха в развалини. Всички те бяха еднакво разрушени: на мястото на печките лежаха купища тухли и глина, посипани със сняг, подовете, вратите, прозорците, стълбищата бяха изчезнали. Много преградки и тавани също бяха изпочупени, на много места бяха започнали вече да падат тухлите от стените и основите. От огромната конюшня бяха останали само двете надлъжни тухлени стени и над тях скръбно и глупаво стърчеше в небето един прекрасен, сякаш току-що боядисан железен резервоар. Единствен той в цялото имение правеше впечатление на нещо живо, всичко останало изглеждаше вече труп.
Но трупът беше богат: малко по-настрана се издигаше двуетажен дом, нов, още неизмазан, с претенции на стил. В стаите му, високи и просторни, се бяха още запазили гипсовите тавани и мраморните первази на прозорците. На другия край на двора — нова конюшня от кух бетон. Даже и разрушените здания при по-внимателен преглед поразяваха със солидността на градежа, със здравите дъбови конструкции, с мускулестата увереност на свръзките, със стройността на мартачните крака, с точността на отвесните линии. Мощният стопански организъм не беше умрял от старческа немощ: той беше насилствено умъртвен в пълния си разцвет на сили и здраве.
Калина Иванович само пъшкаше, като гледаше всичкото това богатство.
— Ти погледай само какво става тук: ето ти и рекичка, ето ти и градинка, па виж и какви ливади!
Рекичката обкръжаваше стопанството от три страни, като заобикаляше случайно попадналото в нашата равнина възвишение. Градината се спущаше към реката на три тераси: на горната имаше вишни, на втората — ябълки и круши, на долната — цели плантации френско грозде.
Във втория двор работеше една голяма пететажна мелница. От работниците в мелницата узнахме, че стопанството принадлежало на братя Трепке. Те заминали с Деникиновата армия, като оставили къщите пълни. Покъщнината отдавна беше преминала в съседното село Гончаровка и по чифлиците, сега пак там преминаваха и сградите.
Калина Иванович произнесе цяла реч:
— Диваци, разбират ли ти, мръсници, адиоти! Та това е цяло богатство — дворци, конюшни! Ами, че живей бе, кучи сине, седи, стопанисвай, кафето си пий, а ти, мръснико, с брадва сечеш такава рамка. И то защо? Защото ти потрябвало да си свариш чорба и те домързяло да си насечеш дърва… Дано се задавиш, глупак такъв, с чорбата си, адиот! И такъв ще си пукне, разбираш ли, никаква революция не ще му помогне... Ах, мръсници, ах, подлеци, диванета проклети! Е, как ти се струва? Ами я кажете, моля ви се, другарю — се обърна Калина Иванович към един от мелничарите, от кого зависи да се получи онова резервоарче? Ей онова, що се вижда над конюшнята. Все едно, тук то ще си пропадне без последствие.
— Резервоарчето ли? А, че дявол го знае! Тук селсъветът се разпорежда.
— Аха! Е, това е добре — каза Калина Иванович и ние си тръгнахме за в къщи.
На връщане, като крачеше по утъпкания път подир шейните на нашите съседи, Калина Иванович се размечта колко хубаво би било да се получи това резервоарче, да се пренесе в колонията, да се постави на тавана на пералнята и по такъв начин пералнята да се превърне в баня.
Сутринта, като тръгваше отново за сечището, Калина Иванович ме хвана за копчето на дрехата:
— Напиши, гълъбче, заявление до селския съвет! На тях резервоарът им трябва колкото на кучето джоб, и ние ще си имаме баня...
За да направя удоволствие на Калина Иванович, написах заявлението.
Вечерта Калина Иванович се върна побеснял.
— Ех, че паразити! Те гледат само теорехтически, а не прахтически. Казват, че тоя резервоар, пуст да опустее, бил държавна собственост. Виждал ли си такива адиоти? Напиши друго заявление, ще ида в околийския изпълнителен комитет.
— Къде ще вървиш? Та това са двадесет километра. Как ще отидеш?
— А, че тук един човек се кани да отива нататък, ще ме вземе на своята кола.
Проектът на Калина Иванович да се строи баня хареса много на всички колонисти, но никой не вярваше, че ще получим резервоара.
— Не може ли някак и без тоя резервоар? Дървен резервоар ще нагласим.
— Ех, ти нищо не разбираш! Хората са правили железни резервоари, значи те са разбирали. А резервоара аз ще го изтръгна от тия паразити заедно с месото...
— Ами как ще го докарате? С Малиш ли?
— Ще го докараме! Стига корито да има, свине ще се намерят.
От околийския изпълком Калина Иванович се върна още по-зъл и беше забравил всичките думи освен псувателните.
Цяла седмица той се въртя около мен, заобикалян от смеха на колонистите, и все ме врънкаше:
— Напиши заявление до окръжния изпълком!