— Остави ме на мира, Калина Иванович. Има други работи, по-важни от тоя резервоар.
— Напиши, какво ти струва това? Хартията ли жалиш, или що? Напиши, ще вадиш, че ще докарам резервоара.
Аз написах на Калина Иванович и това заявление. Пъхайки го в джоба си, Калина Иванович най-сетне се усмихна:
— Не е възможно да съществува такъв глупав закон: отива нахалост ценното нещо, а никой пет пари не дава. Това да не ти е царското време!
От окръжния изпълком Калина Иванович се върна късно вечерта и даже не се отби нито при мен, нито в спалнята. Едва сутринта той дойде в стаята ми и беше високомерно студен, аристократически сдържан и гледаше през прозореца нейде далеч-далеч.
— Нищо не излиза — каза той сухо, като ми подаваше заявлението.
Върху нашия подробен текст напреки беше написано с червено мастило кратко, решително и оскърбително безапелационно: „Без последствие”.
Калина Иванович страда дълго и страстно. За цели две седмици изчезна някъде неговото мило старческо оживление.
Следния неделен ден, когато март вече здравата се гавреше над задържалия се сняг, аз поканих неколцина от момчетата да се поразходим из околността. Те намериха някои и други топли вещи и ние тръгнахме… към чифлика на Трепке.
— Дали не ще бъде хубаво да устроим нашата колония тук? — започнах да мисля аз гласно,
— Къде „тук”?
— Ами, че ей в тия здания.
— Как така? Че тук не може да се живее…
— Ще ги поправим.
Задоров се разкикоти и се завъртя из двора.
— Ние и без това имаме три къщи непоправени. Цяла зима не можахме да се наканим.
— Добре де, но ако все пак ги поправим?
— О, тогава би било чудесна колония! Река и градина, и мелница.
Ние скитахме из развалините и мечтаехме: тук ще бъдат спалните, тук трапезарията, тук ще стане разкошен, клуб, а там класни стаи.
Върнахме се в къщи уморени и енергични. В спалнята обсъждахме шумно всичките подробности на бъдещата колония. Преди да се разотидем, Екатерина Григориевна каза:
— Знаете ли какво, момчета, не е хубаво да се занимаваме с такива неосъществими мечти. Това не е по болшевишки.
В спалнята засрамено млъкнаха.
Аз погледнах ожесточено Екатерина Григориевна в лицето, ударих с юмрук по масата и казах:
— А пък аз ви казвам: след един месец тоя чифлик ще бъде наш! Това по болшевишки ли е?
Момчетата избухнаха в смях и викнаха: „Ура!”. Смях се и аз, смееше се и Екатерина Григориевна.
Цяла нощ писах доклал до губернския изпълком.
След една седмица ме извика управляващият губернския отдел за народна просвета.
— Добре сте намислили — да идем да прегледаме!
След още една седмица нашият проект се разглеждаше в губернския изпълком. Излезе, че съдбата на чифлика отдавна безпокояла властта. А пък аз намерих случай да разкажа за бедността, за липсата на добри изгледи, за занемареността на колонията, в която се беше вече родил жив колектив. Председателят на губернския изпълком каза:
— Там е нужен стопанин, а тук стопаните стоят без работа. Нека го вземат.
И ето, аз държа в ръцете си разрешителното, с което ми се отпуска бившият чифлик на Трепке с шестстотин и петдесет декара орна земя и утвърден бюджет за възстановяването му. Стоя всред спалнята и още не ми се вярва, че това не е сън, а около мен — развълнувана тълпа колонисти, буря от възторзи и протегнати ръце.
— Ама дайте и ние да погледаме!
Влиза Екатерина Григориевна. Спускат се към нея с кипяща закачлива веселост и Шелапутин пронизително звъни:
— Това по болшевишки ли е, или другояче? Ха сега кажете!
— Какво има, какво се е случило?
— Това по болшевишки ли е? Гледайте, гледайте!
От всички най-много се радваше Калина Иванович:
— Ти си юнак човек, защото, както е казано там у поповете: просите и обрящете, толцыте и отверзется, и дастся вам...(14)
— Плесник по врата — каза Задоров.
— Как така „плесник по врата”? — се обърна към него Калина Иванович. — Че, ето го разрешителното!
— Вие хлопахте за резервоара и получихте един по врата. А пък тук се касае за работа, нужна на държавата, а не, че сме изпросили...
— Ти си още млад, за да разбираш писанието — се пошегува Калина Иванович, тъй като не можеше да се сърди в такава минута.
Още първия неделен ден той отиде заедно с мен и с тълпа колонисти да прегледа нашето ново владение. Лулата му победоносно димеше срещу всяка тухла от развалините на братя Трепке. Той мина важно край резервоара.
— Кога ще пренасяме резервоара, Калина Иванович? — попита сериозно Бурун.
— Че защо ще го пренасяме тоя паразит? Той и тук ще влезе в работа. Ти разбираш ли: конюшня по последната дума на чуждестранната техника.
7. „И бълхата може да влезе в работа”
Ние не тъй скоро можахме да превърнем във факт нашето тържество по повод завоюваното наследство на братя Трепке. Отпускането на парите и материалите се бавеше по разни причини. А най-главното препятствие беше мъничката, но пакостна рекичка Коломак. Коломак, който отделяше машата колония от чифлика на Трепке, се показа през април твърде солиден представител на стихиите. Отначало той се прибираше в скромните си брегове и оставяше подире си ново стихийно бедствие: непроходима кал.
Поради това „Трепке”, както ние тогава наричахме новата си придобивка, продължаваше още дълго време да си остава в развалини. Междувременно колонистите бяха обхванати от пролетни преживявания. Сутрин, след закуска, очаквайки звънеца за работа, те сядаха един до друг край хамбара и се грееха на слънцето, като излагаха коремите си на лъчите му и небрежно разхвърляха палтата си по целия двор. Те можеха да седят с часове мълчаливо на слънцето, като наваксваха зимните месеци, когато трудно можехме да се стоплим дори и в спалните.
Звънецът за работа ги караше да станат и да се помъкнат неохотно към работните см места, но и през време на работа те намираха разни предлози и технически възможности да обърнат по веднъж-дваж едната или другата си страна към слънцето.
В началото на април избяга Баска Полешчук. Той не беше особено надежден за колонист. През декември аз се бях натъкнал в отдела за народното образование на следната картина: сума народ беше наобиколил край една от масите едно мръсно и дрипаво момче. Секцията за недъгавите го беше счела за душевно болно и го изпращаше в някакъв подходящ дом. Дрипавото момче протестираше, плачеше и крещеше, че съвсем не било лудо, че го били докарали с измама в града, а в действителност трябвало да го отведат в Краснодар, където обещали да го настанят в някакво училище.
— Защо викаш? — го попитах аз.
— Та ето, нали виждаш, считат ме за умопобъркан...
— Чух. Стига си викал, върви с мен.
— Ас какво ще вървим?
— С кракомобил. Пущай мотора!
Физиономията на дрипавото момче беше действително не особено интелигентна. Но от него лъхаше голяма енергия и аз си помислих: „Все едно, и бълхата може да влезе в работа.”
Секцията на драго сърце се освободи от своя клиент и ние с него закрачихме бодро към колонията. По пътя той ми разказа обикновена история, която започваше със смъртта на родителите и просията. Наричаше се Васка Полешчук. Според думите му той бил човек раняван, участвал в превземането на Перекоп.
В колонията още на другия ден той замълча и никой — нито от възпитателите, нито от момчетата — не можеше да го накара да заговори. Навярно подобни явления бяха дали повод на учените да сметнат Полешчук за побъркан.
Момчетата проявиха любопитство към мълчанието му и ме помолиха да им разреша да приложат някакви особени методи, за да го излекуват: трябвало непременно да го изплашат, тогава веднага щял да заприказва. Аз решително забраних това. Но въобще съжалявах, дето съм взел тоя мълчаливец в колонията.