Изведнъж Полешчук заприказва и заприказва без всякакъв повод. Просто беше прекрасен топъл, пролетен ден, пълен с миризми на съхнеща земя и със слънце. Полешчук заприказва енергично, кресливо, придружаваше думите си със смях и подскачане. По цели дни той не се откъсваше от мен, като разказваше за прелестния живот в Червената армия и за командира Зубат.
— Ех, че човек беше! Очите му черни, та чак сини, като те погледне, дори в корема ти застудее. Когато беше в Перекоп, даже нашите се страхуваха от него.
— Защо все за тоя Зубат приказваш? — питат момчетата. — Знаеш ли му адреса?
— Какъв адрес?
— Адреса, на който да му пишеш?
— Не, не знам. Но защо ще му пиша? Ще ида в град Николаев, там ще го намеря...
— Ама той ще те изгони...
— Няма да ме изгони. Друг беше оня, който ме изгони. Казва: „Няма смисъл да си губим времето с тоя глупак.” А нима аз съм глупак?
По цели дни Полешчук разказваше на всички за Зубат, за неговата красота, безстрашие и за това, че той никога не псувал на майка.
Момчетата го питаха направо:
— Каниш се да офейкаш, а?
Полешчук ме поглеждаше и се замисляше. Мислеше дълго и след като момчетата го бяха вече забравили и се бяха увлекли в друга тема, той изведнъж започваше да дърпа запиталия го:
— Антон ще се сърди ли?
— За какво?
— А ,че ако офейкам?
— Ти мислиш, че няма ли? Струва ли си да си губи времето с теб!
Васка пак се замисляше.
И веднъж след закуска дойде тичешком Шелапутин.
— Васка го няма в колонията... И не е закусил — офейкал е. Тръгнал е да търси Зубат.
На двора ме наобиколиха момчетата. Те любопитстваха да видят какво впечатление ми е направило изчезването на Васка.
— Все пак Полешчук офейка...
— На пролет замириса...
— За Крим е заминал...
— Не за Крим, а за Николаев...
Васка не беше кой знае какъв добър колонист, но неговото бягство ми направи много тежко впечатление. Беше обидно и тежко, че, ето на, човекът не поиска да приеме нашата мъничка жертва и тръгна да търси нещо по-добро. В същото време знаех, че нашата колонистка бедност не може да задържи никого.
Но на момчетата аз казах:
— Да върви по дяволите! Като е заминал — заминал. Има други по-важни работи...
През април Калина Иванович почна да оре. Това събитие се струпа съвсем неочаквано на главите ни. Комисията по делата на малолетните заловила някакъв малолетен конекрадец. Престъпника изпратили някъде, но собственика на коня не могли да намерят. Комисията прекарала цяла седмица в страшни мъчения: тя не беше свикнала да държи при себе си такова неудобно веществено доказателство като кон. Дошъл в комисията, Калина Иванович видял мъченическия живот и печалното положение на съвсем невинния кон, който стоял всред постлания с плочи двор, и без да каже дума, хванал го за юлара и го довел в колонията. След него долетели облекчителните въздишки на членовете на комисията.
В колонията Калина Иванович беше посрещнат с викове на възторг и учудване. С треперещите си ръце Гуд прие повода от Калина Иванович, а в широтата на гудовската си душа следното негово напътствие:
— Па си отваряй очите! Това не ти е, както вие се отнасяте помежду си! Това е животно — то няма език и нищо не може да каже. Сами знаете, то не може да се оплаче. Но ако ти му досаждаш и то те тропне с копитото по кратуната, хич и да не отиваш при Антон Семьонович. Ако щеш, плачи, ако щеш, недей, но все пак аз ще те пипна. И ще ти откъсна главата.
Ние стояхме около тая тържествена група и никой от нас не протестираше срещу тия страшни опасности, които заплашваха Гудовата кратуна. Калина Иванович сияеше и се усмихваше през лулата си, произнасяйки тази терористическа реч. Конят беше червен, още млад и доста охранен.
Няколко дни се въртя из бараката Калина Иванович с момчетата. С помощта на чукове, отвертки и просто парчета желязо, най-сетне с помощта на множество поучителни речи той успя от разни непотребни останки на старата колония да нагласи нещо като плуг.
И ето ти благословената картина: Бурун и Задоров оряха. Калина Иванович вървеше до тях и приказваше:
— Ах, паразити такива, и да орат не умеят — ето тук неразорано, и тук, и тук...
Момчетата добродушно му се озъбиха:
— Сам да бяхте ни показали, Калина Иванович. И вие навярно никога не сте орал.
Калина Иванович си изваждаше лулата от устата и се мъчеше да направи зверско лице.
— Кой, аз ли не съм орал? Нима е нужно сам да си орал? Нужно е да разбираш. Ето на, аз разбирам, че си оставил неразорани места, а ти не разбираш.
Отстрани вървяха също Гуд и Братченко. Гуд шпионираше дали орачите се отнасят както трябва с коня, а Братченко просто гледаше с влюбени очи нашия Дорчо. Той се беше прикомандировал към Гуд като доброволен помощник в конюшнята.
В бараката няколко от по-възрастните момци се занимаваха със старата сеялка. Подвикваше им и поразяваше впечатлителните им души със своите ковашко-шлосерски познания Софрон Голован.
Софрон Голован имаше няколко много ярки черти, които го отличаваха от другите смъртни. Той беше огромен на ръст и чудно жизнерадостен, винаги пийнал и никога пиян, за всичко имаше свое собствено и винаги странно невежествено мнение. Голован беше чудовищно съединение на кулак с ковач: имаше две къщи, три коня, две крави и ковачница. Въпреки кулашкото си състояние той беше все пак добър ковач и ръцете му бяха несравнено по-просветени от главата. Ковачницата на Софрон беше на самото харковско шосе до един хан, и в това й географско положение се криеше тайната за разбогатяването му.
В колонията Софрон дойде по покана на Калина Иванович. В нашите бараки се намериха някои и други ковашки инструменти. Самата ковачница беше в полуразрушено състояние, но Софрон предлагаше да пренесе в нея своята наковалня и горнило, да притури още някои инструменти и да работи като ръководител. Аз се чудех откъде накъде такава готовност у Голован да ни се притече на помощ.
Работата се разясни при „вечерния доклад” на Калина Иванович. Пъхайки парче хартия в стъклото на лампата, за да си запали лулата, Калина Иванович каза:
— Тоя паразит, Софрон, не току-така иде при нас. Знаеш ли? Попритиснали са го селяните и той се бои да не му отнемат ковачницата. А тук той, виждаш ли, се счита един вид като на съветска служба.
— Какво да го правим? — попитах аз Калина Иванович.
— Как какво да го правим? Кой друг ще ти дойде тук? Отде ще вземем горнило? Ами инструменти? И квартири нямаме, па и да се намери някоя сбутана къщурка, нали и дърводелци трябва да викаме. Пък и знаеш ли — ми смигна Калина Иванович, — нас какво из ни интересува: грозна ли е, или гърбава момата, стига къщата да е богата. Какво от това, че е кулак?...Все едно, той ще работи както и същинският човек.
Калина Иванович замислено пущаше дима към ниския таван на стаята ми и изведнъж взе да се усмихва:
— Все едно, тия паразити, селяните, ще му вземат ковачницата, а каква полза от това? Така ще си остане неизползвана. Тогава по-добре ковачницата да бъде при нас, а Софрон и така ще си пропадне. Ще почакаме малко,-па сетне ще му ударим ритника: та нали ние сме съветско учреждение, а ти, кучи сине, селски кожодер си бил, човешка кръв си тил, хе-хе-хе!
Ние вече бяхме получили част от парите за поправката на чифлика, но те бяха тъй малко, че от нас се изискваше извънредно голяма гъвкавост. Трябваше всичко да правим със собствените си ръце. За това беше нужна ковачница, нужна беше и дърводелска работилница. Тезгяхи ние имахме, на тях можеше да се работи как да е, сечива купихме. Скоро в колонията се появи ръководител-дърводелец. Под негово ръководство момчетата се заловиха енергично да рендосват докараните от града дъски и да гласят прозорци и врати за новата колония. За съжаление занаятчийските познания на нашите дърводелци бяха тъй нищожни; че приготвянето на прозорците и вратите за бъдещия живот на първо време беше много мъчително. Ковашките работи — а те не бяха малко — отначало също не ни радваха. Софрон не особено много се стремеше към по-бързото завършване на възстановителния период в съветската държава. Заплатата му като ръководител се изразяваше в нищожни цифри: в деня, когато я получаваше, Софрон демонстративно изпращаше всичките получени пари по някое от момчетата при селянката, която вареше тайно ракия, със заповед: