— Три бутилки първак!
За това узнах доста късно. Изобщо по онова време аз бях хипнотизиран от списъка на нужните ни вещи: панти, ключалки, резета, брави. Заедно с мен всички бяха увлечени от изведнъж разрасналата се работа, всред момчетата вече се проявяваха дърводелците и ковачите, в джобовете ни почнаха да подрънкват пари.
Ние бяхме просто във възторг от оживлението, което донесе със себе си ковачницата. В осем часа в колонията се чуваше веселият звън на наковалнята, в ковачницата винаги кънтеше смях, пред широко разтворената й врата постоянно стърчаха по двама-трима селяни, говореха за стопанските си работи, за данъците, за председателя на комитета на бедните селяни(15) Верхола, за фуража и за сеялката. Ние подковавахме конете на селяните, туряхме шини на колите им, поправяхме плуговете им. На бедните взимахме половин плата и това служеше като изходна точка на безкрайни спорове за обществената справедливост и обществената несправедливост.
Софрон предложи да ни направи кабриолет. В пълните с всякакви вехтории бараки на колонията се намери някакъв сандък за каруца. Калина Иванович докара от града чифт оси. Два деня блъскаха по тях с чукове и чукчета в ковачницата. Най-сетне Софрон заяви, че кабриолетът бил готов, но били нужни пружини и колелета. Пружини ние нямахме, колелета — също. Аз дълго обикалях из града да моля за някои стари пружини, а Калина Иванович се отправи в дълго пътешествие из вътрешността на страната. Той пътува цяла седмица и донесе два чифта нови наплати и няколкостотин разнообразни впечатления, от които главното беше:
— Ей, че некултурен народ били тия селяни!
Софрон доведе от селището Козир. Козир беше четиридесетгодишен, кръстеше се при всеки подходящ случай, беше много тих, учтив и винаги усмихнато-оживен. Той беше излязъл наскоро от лудницата и трепереше до смърт, щом само се споменеше името на собствената му съпруга, която именно била виновна за неправилната диагноза на губернските психиатри.
Козир беше колар. Той страшно се зарадва на предложението ни да ни направи четири колела. Особеностите на семейния му живот и бляскавите заложби за подвижнически живот го подтикнаха да ни направи едно чисто делово предложение:
— Знаете ли какво, другари, да ви пази бог, дето повикахте мен, стареца. Знаете ли какво ще ви кажа? Аз ще остана да живея тук, при вас.
— Но при нас няма място.
— Нищо, нищо, вие не се безпокойте, аз ще намеря място и господ бог ще помогне. Сега е лято, а за зимата ще се наглася как да е, ей в оная барачка ще се настаня, и добре ще се настаня...
— Добре, живейте!
Козир започна да се кръсти и незабавно разшири деловата страна на въпроса:
— Наплати ще намерим. Калина Иванович не знае, а аз знам всичко. Сами ще докарат, сами ще докарат селяните, ще видите, господ няма да ни остави.
— Но ние нямаме нужда от други, чичко.
— Как така „нямаме нужда”, пазил ви бог! Вие ако нямате нужда, хората имат: може ли селянинът без колела? Ще продадете, ще спечелите, от полза ще бъде за момчетата.
Калина Иванович се засмя и подкрепи домогванията на Козир:
— Нека остане, дявол да го вземе! В природата, знаеш ли, всичко е така хубаво нагласено, че и човекът може да послужи за нещо.
Козир стана общ любимец на колонията. Към религиозността му се отнасяха като към особен вид побъркване, доста тежко за болния, но съвсем не опасно за околните. Даже нещо повече: Козир изигра определено положителна роля във възпитаването на отвращение към религията.
Той се настани в малката стаичка до спалните. Тук той беше прекрасно защитен от нападателните действия на съпругата си, която се отличаваше действително с луд нрав. За децата стана истинска наслада да защитават Козир от преживелиците на миналия му живот. Козирица се явяваше в колонията винаги с крясъци и клетви. Като настояваше мъжът й да се върне в семейното огнище, тя обвиняваше мен, колонистите, съветската власт и „тоя дрипльо” Софрон, че сме разрушили семейното й щастие. С нескривана ирония момчетата й доказваха, че Козир го не бива за неин мъж, че производството на колела е много по-важна работа от семейното щастие. Самият Козир през това време седеше скрит в стаичката си и търпеливо чакаше пълното отбиване на нападението. Едва когато гласът на обидената съпруга започваше да се чува чак от другата страна на езерото и от изпращаните от нея пожелания достигаха само отделни думи: „...синове... дано ви... по главата...”, едва тогава Козир се появяваше на сцената.
— Да ви пази Христос, чеда! Такава една неакуратна жена...
Въпреки тая толкова враждебна среда, коларската работилница почна да дава приходи. Буквално с помощта на едно прекръстване Козир умееше да прави значителни търговски сделки; без всякакви грижи от наша страна ни докараха наплатите и даже не искаха веднага парите. Работата бе там, че Козир действително беше чудесен колар и производството му се славеше далеч зад пределите на нашия район.
Нашият живот стана по-сложен и по-весел. Калина Иванович все пак пося на нашата поляна петдесетина декара овес, конюшнята се красеше от нашия Дорчо, на двора стоеше кабриолет, чийто единствен недостатък беше невижданата му височина: той се издигаше над земята на повече от два метра и на пътника, който седеше в него, винаги му се струваше, че конят, който влачи кабриолета, макар и да се намира отпред, но е нейде далеч долу.
Ние заработихме така напрегнато, че вече започнахме да чувстваме недостиг на работна сила. Трябваше на бърза ръка да поправим още една спалня-казарма и скоро получихме помощ. Това бяха съвсем нов вид момчета.
По това време бяха унищожени голям брой главатари на белогвардейски банди и всичките непълнолетни сподвижници на разните Левченковци и Маруси, военната и бандитска роля на които не отиваше по-далеч от длъжностите на коняри и прислужници в кухните, биваха изпращани в колонията. Благодарение именно на това историческо обстоятелство в колонията се появиха имената: Карабанов, Приходко, Голос, Сорока, Вершньов, Митягин и други.
8. Характер и култура
Идването на нови колонисти силно разклати нашия още нездрав колектив и ние отново заприличахме на разбойнически вертеп.
Нашите първи възпитаници бяха приучени на ред само относно нуждите от най-първа необходимост. Последователите на нашия отечествен анархизъм бяха още по-малко склонни да се подчиняват на какъвто и да било ред. Трябва обаче да се каже, че откритата съпротива и безобразното отношение спрямо възпитателите никога вече не се възобновиха в колонията. Може да се предполага, че Задоров, Бурун, Таранец и други съумяваха да съобщят на новодошлите късичката история на първите дни от появяването на колонията. И старите, и новите колонисти винаги демонстрираха увереността си, че възпитателският персонал не е сила, враждебна на тях. Главната причина за това настроение, безспорно, се криеше в работата на нашите възпитатели, така самоотвержена и тъй явно трудна, че естествено извикваше уважение към себе си. Поради това колонистите, с много редки изключения, биваха винаги в добри отношения с нас, признаваха необходимостта да работят и да се учат в училището, разбираха до голяма степен, че всичко това е в общ наш интерес. Мързелът и нежеланието да се понасят лишения се проявяваха при нас в чисто зоологически форми и никога не вземаха формата на протест.
Ние си давахме сметка, че цялото това благополучие е чисто външна форма на дисциплината и, че зад него не се крие никаква, даже най-първобитна култура.