Отговорът на въпроса, защо колонистите продължават да живеят при нас, въпреки нашата бедност и доста тежкия труд, и защо не се разбягват, трябва да се търси, разбира се, не само на педагогическо-възпитателската плоскост. 1921 г. не носеше нищо привлекателно за живота на улицата. Макар нашата губерния да не беше в числото на гладуващите, все пак в живота на самия град се чувствуваше доста суровост и даже глад. Освен това първите години ние почти не получавахме квалифицирани безнадзорни момчета, свикнали да скитат по улиците. Повечето от нашите момчета бяха скъсали връзката със семействата си скоро.
Средно взето, нашите момчета представляваха си комбинация от много ярки черти на характера и с много тясно културно състояние. Именно такива се стараеха да изпращат в нашата колония, предназначена специално за трудно възпитаеми деца. Голямото мнозинство от тях бяха малограмотни или съвсем неграмотни, почти всички свикнали с мръсотията и въшките. Спрямо другите хора у тях се беше създала постоянна защитно-заплашителна поза на примитивно геройство.
Всред цялата тая тълпа изпъкваха неколцина на по- високо умствено равнище, като Задоров, Бурун, Ветковски, Братченко, а от новодошлите — Карабанов и Митягин, останалите едва постепенно и много бавно се приобщаваха към придобивките на човешката култура, толкова по-бавно, колкото по-бедни и по-гладни бивахме ние.
Първата година особено ни измъчваше техният постоянен стремеж към кавги помежду им; страшно слабите колективни връзки се разрушаваха на всяка стъпка по най-нищожни поводи. В значителна степен това произтичаше даже не от вражда, а все от тая поза на героизъм, непоправяна от никакво политическо самочувствие. Макар, че мнозина от тях бяха прекарали известно време в класово-враждебни лагери, те нямаха никакво усещане за принадлежност към една или друга класа. Деца на работници при нас почти нямаше, пролетариатът беше за тях нещо далечно и неизвестно, към селския труд мнозинството се отнасяше с дълбоко презрение, впрочем не толкова към труда, колкото към селския бит, към селската психика. Оставаше следователно широк простор за всякакво своеволие, за проявяване на подивялата в самотата си личност.
Общо взето, картината правеше тежко впечатление, но все пак издънките на колектива, които бяха покарали през първата зима, полека-лека бяха започнали да се раззеленяват в нашето общество и тия издънки трябваше да бъдат спасени на всяка цена; не биваше да се позволява на новите пристигащи да заглушат тия скъпоценни зелени издънки. Аз считам за главна своя заслуга това, че забелязах тогава това важно обстоятелство и го оцених, както то заслужаваше. Защитата на тия първи издънки се оказа сетне така невероятно труден, така безкрайно дълъг и мъчителен процес, че ако предварително знаех това, навярно бих се изплашил и отказал от борбата. Хубавото беше това, че аз винаги се чувствах в навечерието на побядата. За това беше нужно да бъдеш непоправим оптимист.
Всеки ден от моя тогавашен живот съдържаше в себе си непременно и вяра, и радост, и отчаяние.
Ето, като че ли всичко върви благополучно. Възпитателите са свършили вечерта своята работа, прочели са някоя книжка или просто са побеседвали, поиграли, пожелали са на децата лека нощ и са си отишли. Момчетата са останали в мирно настроение, готвели са се да си легнат. В моята стая туптят последните удари на работния пулс през деня, седи още Калина Иванович и, както обикновено, се занимава с някакво обобщение, при вратата стърчи някой от любопитните колонисти, Братченко и Гуд се готвят за нова атака срещу Калина Иванович по фуражните въпроси, и Изведнъж се втурва някое от малките деца с вик:
— В спалнята момчетата ще се изколят!
Излизам тичешком от стаята. В спалнята адски шум. В единия ъгъл две зверски настръхнали групи. Заплашителни жестове и налитания са съпроводени със страхотни псувни; някой буха някого по ухото. Бурун отнема камата на един от героите, а отдалеч му викат:
— Ти какво се бъркаш? Искаш да получиш разписка от мен ли?
На кревата, обиколен от тълпа съчувственици, седи раненият и мълчаливо превързва порязаната си ръка с парче от чаршафа.
Аз никога не разтървавах биещите се, нито се мъчех да ги надвиквам.
Зад гърба ми Калина Иванович шепне изплашено:
— Ой, по-скоро, по-скоро, гълъбче, че тия паразити ще се изколят помежду си...
Но аз стоя мълчаливо при вратата и наблюдавам. Постепенно децата забелязват присъствието ми и млъкват. Бързо настъпващата тишина кара и най-разярените да се опомнят. Скриват се камите и се отпускат юмруците, гневните и псувателни монолози се прекъсват насред думата. Но аз продължавам да мълча: у самия мен закипява гняв и омраза към целия тоя див свят. Това е омраза на безсилието, защото аз много добре знам: това не е за последен път.
Най-сетне в спалнята настава тежка, потискаща тишина, стихват даже глухите звуци на запъхтяното дишане.
Тогава изведнъж избухвам сам аз, избухвам и в пристъп на същинска злоба и с напълно съзнателна увереност, че тъй трябва, кряскам:
— Ножовете на масата! И по-скоро, дяволи!
На масата се слагат ножове: ками, кухненски ножове, специално взети за боя, джобни ножчета и собственоръчни изделия, приготвени в ковачницата. Мълчанието продължава да виси в спалнята. До масата стои и се усмихва Задоров, прекрасният, мил Задоров, който сега ми се струва едничкият близък човек. Пак късо заповядвам:
— Топузите!
— У мен има един, отнех го от един — казва Задоров.
Всичките стоят с наведени глави.
— Лягайте!
Не напускам спалнята, докато всички не си легнат.
На другия ден децата се стараят да не напомнят за вчерашния скандал. Аз също не напомням с нищо за него.
Минава някой и друг месец. През това време в някакви потайни кътчета слабо пушат отделните огнища на враждата, но опитат ли се да пламнат, бързо биват и гасени в самия колектив. Но изведнъж пак избухва бомбата и пак, разярени, изгубили човешкия си вид, колонистите се гонят един другиго с ножове.
Една вечер видях, че е необходимо да стегна бурмата, както се казва по нашите места. След един побой заповядвам на Чобот, един от най-буйните рицари на камата, да дойде в стаята ми. Той покорно се мъкне. В стаята си из му казвам:
— Ти ще трябва да напуснеш колонията.
— Че къде ще вървя?
— Съветвам те да отидеш там, където позволяват клане с ками. Днес ти мушна с нож другаря си, задето не ти отстъпил място в трапезарията. Потърси такова място, гдето споровете се разрешават с ножове.
— Кога да си вървя?
— Утре сутринта.
Той си отива мрачно. Сутринта, на закуска, всички деца ме молят: нека Чобот остане, те се обзалагат за него.
— С какво се обзалагате?
Те не разбират.
— С какво се обзалагате? Ами ако той пак вземе нож, какво ще правите тогава?
— Тогава вие ще го изгоните.
— Значи с нищо не се обзалагате? Не, той ще напусне колонията.
След закуската Чобот дойде при мене и каза:
— Прощавайте, Антон Семьонович, благодаря за науката...
— Довиждане, па не си спомняй за нас с лошо. Ако ти бъде трудно, ела, но не по-рано от две седмици.
След един месец той се върна отслабнал и бледен.
— Ето, дойдох, както вие казахте.
— Не намери ли такова място?
Той се усмихна.
— Защо да не съм намерил? Има такива места... Аз ще бъда в колонията, няма да похващам нож.
Колонистите ни посрещнаха любовно в спалнята:
— Все пак простихте! Нали ви казвахме.
9. „Имало още лицари в Украйна”
Един неделен ден се напи Осадчи. Доведоха го при мен, защото буйствал в спалнята. Осадчи седеше в стаята ми и непрекъснато бърбореше с пиянска обида някакви глупости. Беше безполезно да му се приказва. Аз го оставих в стаята си и му заповядах да легне да спи. Той покорно заспа.