Но като влезнах в спалнята, усетих мирис на спирт. Много от момчетата явно страняха от мен. Аз не исках да повдигам въпрос и да търся виновните и само казах:
— Не само Осадчи е пиян. И други някои са сръбнали.
След няколко дена в колонията пак се появиха пияни. Част от тях избягваха да ме срещат, а други, напротив, в пристъп на пиянско разкаяние идваха при мен, разплакани бръщолевеха и ми се признаваха в любов. Те не криеха, че са били на гости в селището.
Вечерта в спалнята поприказвахме за вредата от пиянството, провинените дадоха обещание да не пият вече, аз дадох вид, че съм много доволен от това разрешение, и даже не наказах никого. Имах вече известен малък опит и добре знаех, че в борбата с пиянството трябва да се борим не с колонистите, а с някой друг.
Впрочем и този друг не беше далеч.
Ние бяхме обиколени от същинско ракиено море. В самата колония много често някои измежду служащите и селяните идваха пияни. Именно по това време научих, че Голован изпращал момчетата за ракия. Голован и не мислеше да отрича.
— Че какво особено има в това?
Калина Иванович, който сам никога не пиеше, кресна на Голован:
— Ти разбираш ли, паразит такъв, какво значи съветска власт? Да не мислиш, че съветската власт затова съществува, за да се наливаш ти с ракия?
Голован смутено се въртеше на халтавия и скърцащ стол и се оправдаваше:
— Че какво има в това? Та кой ли не пие, попитайте... Всеки си има апарат и всеки пие колкото му душа иска. Нека съветската власт сама не пие...
— Каква съветска власт?
— Па всяка. И в града пият, и селяните пият.
— Вие знаете ли кой вари и продава тук ракия? — попитах аз Софрон.
— Че кой ги знае, аз сам никога не съм купувал. Потрябва ли ти, изпратиш някого. Ами вие защо питате? Ще им отнемете апаратите ли?
— Че какво мислите? И ще отнемам...
—Хе, колко нещо е отнела милицията и пак нищо не излезе.
На другия ден аз си издействах в града разрешение за безпощадна борба с незаконното варене на ракия по цялото пространство на нашия селсъвет. Вечерта се съвещавахме с Калина Иванович. Калина Иванович беше настроен скептично:
— Не се залавяй ти за тая мръсна работа, аз да ти кажа теб, тук се е събрала една такава компания: председателят Гречани е техен човек, разбираш ли. А из селцата, където погледнеш, все Гречановци, та Гречановци. Знаеш ли какъв народ е това — не орат с коне, ами са от лъв нагоре. Ето на, виж: цяла Гончаровка е в шепата им. Държат я паразитите и нищо не можеш им направи.
— Не разбирам, Калина Иванович. Какво общо има това с ракията?
— Ех, че си чуден човек и ти, а уж си образован! Ами, че цялата власт е в техни ръце. Ти по-добре не ги закачай, а то ще се заядат с теб. Ще се заядат, разбираш ли?
В стаята аз казах на колонистите:
— Момчета, казвам ви го направо: не ще позволя никому да пие. И в селото ще разгоня тая ракиджийска банда. Кой иска да ми помогне?
Мнозинството се смути, но другите се заловиха страстно за моето предложение. Огромните като на кон черни очи на Карабанов светнаха:
— Това е страшно хубава работа, страшно хубава. Тия селяци трябва мъничко такова... да се попритиснат.
Аз повиках на помощ трима: Задоров, Волохов и Таранец. Късно вечерта в събота ние пристъпихме към съставянето на плана за военните действия. Около лампата ми няколко глави се наведоха над съставения от мен план на селцето и Таранец, мушнал ръка в жълтите си чорли, разхождаше луничавия си нос по хартията и казваше:
— Ако нападнем една къща, в другите ще изпокрият апаратите си. Троица са малко.
— Мигар в толкоз много къщи варят ракия?
— Почти във всички: у Мусий Гречани варят, у Андрий Карпович варят и у самия председател Сергий Гречани варят. Верхоловци всички варят и жените я продават в града. Трябва да вземем повече момчета, зер, знаете ли, може да ни дръпнат някой бой и това си е.
Волохов седеше мълчаливо в ъгъла и се прозяваше.
— Как не — щели да дръпнат бой! Да вземем само Карабанов — и достатъчно. Никой няма и с пръст да ни пипне. Аз ги знам тия селяци. Те се боят от такива като нас.
Волохов участваше в операцията без увлечение. И по това време той се държеше малко отчуждено от мен: не обичаше момъкът дисциплината. Но той беше много предан на Задоров и вървеше подир него, без да проверява каквито и да било принципиални положения.
Задоров, както винаги, се усмихваше спокойно и уверено: той умееше да прави всичко, без да пилее личността си и да обръща в пепел нито грам от своето същество. И както винаги, аз никому не вярвах така, както на Задоров: пак тъй, без да пропилява личността си, Задоров може да извърши всякакъв подвиг, ако животът го призове към такъв подвиг.
И сега той каза на Таранец:
— Ти недей го усуква, Фьодор, а кажи кратко и ясно от коя къща да почнем и къде по-нататък. А утре ще видим. Вярно, Карабанов трябва да го вземем, той умее да разговаря със селяците, защото сам е грак.(16) А сега да вървим да спим, че утре трябва да се тръгва по-рано, докато в селото не са се още изпонапили. Тъй ли е, Грицко?
— Аха — засмя се Волохов.
Ние се разотидохме. По двора се разхождаха Лидочка и Екатерина Григориевна. Лидочка рече:
— Момчетата казват, че ще идете да претърсвате селото за ракия. Отде ви е скимнало това? Та то педагогическа работа ли е? На какво прилича всичко това?
— Именно педагогическа работа е. Елате утре с нас.
— Че какво мислите, ще се уплаша ли? Ще дойда. Само, че това не е педагогическа работа...
— Значи ще дойдете?
— Ще дойда.
Екатерина Григориевна ме повика настрана:
— За какво взимате това дете?
— Нищо, нищо викна Лидия Петровна, — все едно, ще отида!
По такъв начин се събра комисия от пет души.
В седем часа сутринта ние потропахме на вратата на Андрий КарповичГречани, най близкия наш съсед. Нашето хлопане послужи като сигнал за една сложна кучешка увертюра, която продължи цели пет минути.
Едва подир увертюрата започна, както се полага, и самото действие.
То започна с излизането на сцената на дядо Андрий Гречани, едно дребно старче с оголяла глава, но запазило добре подстриганата си брадичка. Дядо Андрий ни попита недружелюбно:
— Какво търсите тук?
— Вие имате апарат за незаконно варене на ракия, дойдохме да го унищожим — казах аз. — Ето разрешителното от губернската милиция.
— Апарат за ракия ли? — попита дядо Андрий смутено, оглеждайки бързо с остър поглед нашите лица и живописното облекло на колонистите.
Но в тоя момент се намеси бурно кучешкият оркестър, защото Карабанов беше успял да се доближи зад гърба на дядото към задния план и да перне с тоягата, с която се беше своевременно въоръжил, жълтия рунтав пес, който отговори на това негово действие е оглушително соло, цели две октави по-високо от обикновения кучешки глас.
Ние се спуснахме в пробива, разгонвайки кучетата. Волохов им викна с властен бас и кучетата се разбягаха по ъглите на двора, като съпровождаха по-нататъшните събития с малко изразителната музика на обидено джавкане. Карабанов беше вече в къщата и когато ние с дядото влязохме, той победоносно ни показа търсеното: апарата за варене на ракия.
— Ето!
Дядо Андрий тъпчеше на едно място из къщата и блестеше като в опера с новото си сетре.
— Вчера ли варихте ракия? — попита Задоров.
— А, че вчера — каза дядо Андрий, като чешеше смутено брадичката си и гледаше как Таранец измъква изпод скамейката една пълна трилитрова бутилка розово-теменужен нектар.
Изведнъж дядо Андрий се разсърди и се спусна към Таранец, като разчиташе правилно от оперативна гледна точка, че е по-лесно да го хване в тесния кът, задръстен със скамейки, икони и маса. Той хвана наистина Таранец, но бутилката бе поета спокойно през главата на дядото от Задоров, а на дядото бе поднесена подигравателно-откровената, очарователна усмивка на Таранец: