— Какво има, дядо?
— Как не ви е срам! — викна ядосано дядо Андрий. — Съвест нямате, по къщите ходите, грабите! И момичета сте взели със себе си. Кога най-сетне ще миряса светът от вас, кога най-сетне ще ни светне пред очите?
— Я, че вие сте били поет, бе дядо — каза с оживена мимика Карабанов и подпрял се на сопата си, застина пред дядото в декоративно-внимателна стойка.
— Вън от къщата ми! — кресна дядо Андрий и като грабна от пещта огромния ръжен, несръчно чукна с него Волохов по рамото.
Волохов се засмя и постави ръжена на мястото му, сочейки на дядото една нова подробност от събитията:
— Вие по-добре погледнете там.
Дядото погледна и видя Таранец да слиза от пещта с втора бутилка ракия, усмихващ се както по-рано искрено и очарователно. Дядо Андрий се отпусна на скамейката, наведе глава и махна с ръка.
До него седна Лидочка и му заговори гальовно:
— Андрий Карпович! Ами, че вие знаете: забранено в от закона да се вари ракия. И пшеница се пилее зарад тая ракия, а вие знаете, наоколо хората гладуват.
— Гладуват мързеливците. А който е работил, той няма да гладува.
— Ами вие, дядо, работили ли сте — звънливо и весело попита Таранец, като седеше на пещта, — или може би зарад вас е работил Степан Нечипоренко?
— Степан ли?
— Да, Степан. А пък вие сте го изгонили и не сте му платили, и облекло не сте му дали, та той моли да го приемем в колонията.
Таранец весело цъкна с език към дядото и скочи от пещта.
— Къде да денем всичко това? — попита Задоров.
— Счупете всичко на двора.
— И апарата ли?
— И апарата.
Дядото не излезе на мястото на екзекуцията — той остана в къщата да изслуша редицата икономически, психологически и социални съображения, които с такъв успех беше започнала да му изброява Лидия Петровна. На двора интересите на стопанина бяха представлявани от кучетата, които седяха по ъглите, пълни с негодуване. Едва когато излизахме на улицата, някои от тях изразиха закъснял, безцелен протест.
Задоров побърза да извика Лидочка от къщата:
— Вървете с нас, че дядо Андрий ще направи суджуци от вас...
Лидочка излезе въодушевена от беседата си с дядо Андрий:
— А знаете ли вие, той всичко разбра! Съгласи се, че да се вари ракия е престъпление.
Момчетата й отвърнаха със смях. Карабанов погледна с премрежен поглед към Лидочка:
— Съгласи ли се? Ето, това е хубаво! Ако бяхте поседели по-дълго с него, той и сам би разбил апарата, а? Вярно ли е?
— Благодарете се, че жена му я нямаше в къщи — каза Таранец, — на църква отиде в Гончаровка. За това тепърва ще има да си поговорите с Верхолица.
Лука Семьонович Верхола често идваше в колонията по разни работи и ние се обръщахме понякога при нужда към него: ту за хамут, ту за каруца, ту за каца. Лука Семьонович беше извънредно талантлив дипломат, приказлив, услужлив и вездесъщ. Той беше много красив и умееше да се грижи за къдравата си яркочервена брада. Имаше трима сина: най-големият, Иван, беше неотразим за момите на едно пространство от десет километра в диаметър, тъй като свиреше на триредна виенска хармоника и носеше умопомрачителни зелени фуражки.
Лука Семьонович ни посрещна радушно:
— А, скъпи съседи! Заповядайте, заповядайте! Чувах, чувах, самовари търсите, а? Хубава работа. Сядайте! Млади момко, че седнете де, ей там хе. Е, как? Намерихте ли майстори зидари за Трепкевия чифлик? Утре аз заминавам за Бригадировка и мога да ви докарам. Ех, да знаете какви зидари! Че защо не седнете, млади момко? Няма у мен апарат, няма, с такива работи аз не се занимавам. Не бива! Какво говорите... как може? Щом съветската власт е казала не бива, аз разбирам, че как тъй... Жено, ти там недей се потрива, ами почерпи скъпите гости!
На масата се появи пълна паница със сметана и купчина банички с извара. Лука Семьонович канеше с достойнство, не угодничеше, не се унижаваше. Той гугукаше със своя приятен, искрен глас, държеше се като добър гостоприемен стопанин. Аз забелязах, че при вида на сметаната сърцата на колонистите трепнаха: Волохов и Таранец не можеха да си откъснат погледа от скъпата гощавка. Задоров стоеше до вратата, червеше се и се усмихваше, като разбираше пълната безизходност на положението. Карабанов седеше до мен и като улучи подходящ момент, ми пошепна:
— Гледай го та, кучия му син! Е, какво ще правим? Бога ми, ще трябва да се яде. Аз не ще се удържа. Бога ми, не ще се удържа.
Лука Семьонович сложи стола на Задоров:
— Яжте, драги съседи, яжте! Би могло и с ракийка да ви почерпи човек, но нали сте тръгнали по такава работа...
Задоров седна насреща ми, наведе очи и захапа половин баничка, като обливаше брадата си със сметана; Таранец си беше направил сметанени мустаци чак до ушите; Волохов лапаше баничка след баничка, без видими признаци на какаото и да било чувство.
— Ти донеси още банички! — заповяда Лука Семьонович на жена си. — Посвири, Иване!
— Че в църквата още се служи — каза жената.
— Нищо не значи — възрази Лука Семьонович, — за скъпите гости може.
Мълчаливият загладен красавец Иван засвири „Месец свети”. Карабанов се превиваше от смях:
— Ех, че попаднахме на гости!
След гощавката почнахме разговор. Лука Семьонович поддържаше с голям ентусиазъм плановете ни относно чифлика на Трепке и беше готов да ни се притече на помощ с всичките си стопански сили:
— Вие недейте седя тук, в гората. По-скоро се пренасяйте там, там липсва око на стопанин. И вземете мелницата, вземете мелницата. Тоя комбинат не умее да ръководи работата. Селяните се оплакват, много се оплакват. Понякога ти потрябва да си смелиш хубаво брашно за Великден за банички, цял месец ходиш, ходиш и нищо не излиза. Селянинът обича да яде банички, а какви ти банички, когато няма най-главното — хубаво брашно.
— За мелницата още не ни стига барутът — казах аз.
— Как тъй „не стига”? Ами, че хората ще помогнат... Вие знаете как ви уважава тук народът. Просто всички говорят: „Какъв добър човек...”
В тоя лиричен миг па вратата се появи Таранец и из къщата изпищя изплашената стопанка. В ръцете на Таранец се намираше половината от един великолепен апарат за варене на ракия, най-жизнената му част — змиевидните тръби. Ние не бяхме даже забелязали кога Таранец бе напуснал нашата компания.
— Това намерих на тавана — каза Таранец, — там има и ракия. Още топла-топла.
Лука Семьонович см сграбчи брадата и стана сериозен, но само за един миг. Той тутакси се оживи, приближи се до Таранец и се спря срещу му усмихнат. След това се почеса зад ухото й ми намигна:
— От този момък ще излезе човек. Е, какво, щом като е такава работата, нищо няма да кажа, нищо... И даже не се обиждам. Щом е по закон, значи по закон. Ще го счупите значи, а? Е, няма какво... Ти, Иване, им помогни.
Но Верхолица не споделяше порядъчността на своя мъдър съпруг. Тя изтръгна от ръцете на Таранец апарата и завика...
— Че кой ще ви позволи, кой ще ви позволи да чупите? Направете, че тогава чупете! Дяволски босяци! Върви си, че като те тресна с него по главата...
Монологът на Верхолица излезе безкрайно дълъг. Мълчащата дотогава в къта Лидочка се опита да започне спокойна дискусия за вредата от ракията, но Верхолица притежаваше чудесни дробове. Вече бутилките с ракия бяха строшени, вече Карабанов довършваше всред двора с един железен лост апарата, вече Лука Семьонович се сбогуваше радушно с нас и ни канеше пак да наминем, като ни уверяваше, че не се обижда, вече Задоров беше стиснал ръката на Иван и Иван беше подкарал нещо дрезгаво на хармониката, а Верхолица все още крещеше и плачеше, намираше все нови и нови багри, за да определи поведението ни и за да предскаже печалното ни бъдеще. Из съседните дворове стояха неподвижно жени, виеха и лаеха кучета, като скачаха около телените огради, а селяните въртяха глави, като чистеха конюшните.