Ние изскочихме на улицата и Карабанов се строполи върху най-близкия плет.
— Ох, не мога, ей богу, не мога! Ама, че гости, а! Та какво каза тя? Дано ви се пръснат коремите от тая сметана, а? Как е твоят корем, Волхов?
Тоя ден ние унищожихме шест апарата за варене на ракия. От наша страна нямаше загуби. Само като излязохме от последната къща, ние се натъкнахме на председателя на селския съвет Сергей Петрович Гречани. Председателят приличаше на казака Мамай: намаслена черна глава и тънки, засукани на колело мустачки. Въпреки младостта си, той беше най-сръчният стопанин в окръга и се считаше за много-разумен човек. Председателят ни викна още отдалеч:
— Я почакайте!
Ние почакахме.
— Здравейте, честит празник! Ами как така, позволете да попитам, на какво разрешение е основана тая самоволна намеса да разбивате апаратите на хората, без да имате право?
Той още повече си засука мустаците и изпитателно разглеждаше нашите беззаконни физиономии.
Аз му подадох мълчаливо мандата за „самоволната намеса”.
Той дълго го въртя в ръцете си и недоволно ми го върна:
— Това е, разбира се, разрешение, само, че хората се обиждат. Ако така постъпва някаква си колония, тогава съветската власт не ще може да каже, че ще се свърши благополучно. Аз и сам се боря с варенето ни ракия.
— И вие имате апарат — каза тихо Таранец, като позволи на своите всичко виждащи очища да изследват председателското лице.
Председателят изгледа свирепо дрипавия Таранец:
— Ти! Ти да не си пъхаш носа, гдето не ти е работата! Какъв си ти? Колонист? Ние ще съобщим тая работа до най-горе и тогава ще се види как така разни престъпници могат безпрепятствено да оскърбяват председателя на властта в съответното място.
Разотидохме се в разни посоки.
Нашата експедиция донесе голяма полза. На другия ден край ковачницата Задоров казваше на клиентите ни:
— Идущата неделя другояче ще постъпим: цялата колония — петдесет души ще се вдигнем.
Селяните кимаха с бради и се съгласяваха:
— Е па то, що е право — право си е. То и жито се пилее, па и щом е забранено, значи право си е.
Пиянството в колонията се прекрати, но се появи нова беда — играта на карти. Започнахме да забелязваме, че в трапезарията ту един, ту друг колонист обядва без хляб, чистенето или някоя друга неприятна работа се върши не от онзи, комуто е ред.
— Защо днес чистиш ти, а не Иванов?
— Той ме помоли.
Работата по „молба” стана обикновено явление и вече се бяха оформили определени групи такива „молители”. Започна да се увеличава броят на колонистите, отбягващи храната, отстъпващи порциите си на другарите.
В една детска колония не може да има по-голямо нещастие от картоиграчеството. То изкарва колониста от общата сфера на потреблението и го кара да търси допълнителни средства, а едничкият път за това е кражбата. Аз побързах да атакувам тоя нов враг.
От колонията избяга Овчаренко, едно весело и енергично момче, което вече беше успяло да свикне с колонията. Разпитите ми защо е избягало, не доведоха до никакъв успех. На втория ден го срещнах в града на вехтошарския пазар, но колкото и да го придумвах, то отказа да се върне в колонията. Приказваше с мен страшно объркано.
Всред нашите възпитаници дългът, придобит в игра на карти, се считаше дълг на чест. Отказването да се плати подобен дълг можеше да докара не само побой и други начини на насилие, но и общо презрение.
Като се върнах в колонията, вечерта аз започнах настойчиво да разпитвам децата:
— Защо избяга Овчаренко?
— Че откъде да знаем ние.
— Знаете.
Мълчание.
Същата нощ, като повиках на помощ Калина Иванович, аз направих общо претърсване. Разкритията ме поразиха: под възглавниците, в сандъчета, в кутии, в джобовете на някои колонисти се намериха цели складове захар. Най-богат излезе Бурун: в неговия сандък, който той с мое разрешение беше си направил сам в дърводелната, се намериха повече от дванадесет килограма захар. Но най-интересното беше намереното у Митягин. Под възглавницата, в един стар овчи калпак, бяха скрити петдесет рубли в медни и сребърни пари.
Бурун чистосърдечно и омърлушено си призна:
— Спечелил съм ги на карти.
— От колонистите ли?
— Аха!
Митягин отговори:
— Няма да кажа.
Главните складове за захар и за всевъзможни вещи, блузки, кърпи, чантички се пазеха в стаята, гдето живееха трите наши момичета: Оля, Раиса и Маруся. Момичетата отказаха да съобщят кому принадлежат запасите. Оля и Маруся плачеха. Раиса мълчеше.
В колонията имахме три момичета. И трите бяха изпратени от комисията за кражби по квартирите. Едната от тях, Оля Воронова, навярно беше попаднала случайно в неприятната история — такива работи се случват често с малолетните слугини. Маруся Левченко и Раиса Соколова бяха доста разпуснати и разхайтени, псуваха и участваха в пиянствата на момчетата и в игрите на карти, които ставаха главно в тяхната стая. Маруся се отличаваше е непоносимо истеричен характер, често оскърбяваше и даже биеше другарките си по колония, винаги се караше с момчетата за всевъзможни глупости, считаше се за „пропаднал човек” и на всяка бележка и съвет отговаряше все по един и същ начин:
— Защо се мъчите? Аз съм загубен човек.
Раиса беше пълна, развлечена, ленива и обичаше да се смее, но съвсем не беше глупава и бе сравнително образована. Някога тя била в гимназия и нашите възпитателки я убеждаваха да се подготви за постъпване в рабфак. Баща й беше обущар в нашия град, преди две години го бяха заклали в една пиянска компания; майка й пиеше и просеше. Раиса твърдеше, че тя не й била майка, че като дете тя била подхвърлена пред къщата на Соколови, но момчетата уверяваха, че Раиса си въобразява:
— Тя скоро ще каже, че баща й е бил княз.
Раиса и Маруся се държаха независимо спрямо момчетата и се ползваха от тяхна страна с известно уважение като стари и опитни „тарикатки”. Именно затова им бяха поверени някои важни подробности от тъмните действия на Митягин и другите.
С идването на Митягин тарикатският елемент в колонията се усили и количествено, и качествено.
Митягин беше квалифициран крадец, ловък, умен, сръчен и смел. Въпреки това той изглеждаше извънредно приятен. Беше седемнадесетгодишен, а може би и по-голям.
На лицето му имаше неповторим „особен белег” — ярко бели вежди, съставени от съвършено бели гъсти кичури. Според неговите думи тоя белег често пречел за успеха на действията му. При все това даже и през ума не му минаваше, че може да захване някаква друга работа, освен краденето. Още същата вечер, когато пристигна в колонията, той почна свободно и дружелюбно да разговаря с мен:
— За вас момчетата се изказват добре, Антон Семьонович.
— Е, та какво?
— Това е славна работа. Ако момчетата ви обикнат, ще им бъде по-леко.
— Значи и ти трябва да ме обикнеш.
— Не... Аз няма да живея дълго в колонията.
— Защо?
— Че за какво ли? Така и така ще си остана крадец.
— От това може да се отвикне.
— Може, но аз считам, че няма защо да отвиквам,
— Ти просто се превземаш, Митягин.
— Ни най-малко не се превземам. Кражбата е интересна и весела работа. Само, че това трябва да се върши умело и сетне — да се краде не от всекиго. Има много такива гадове, от които сам бог е разрешил да се краде. А има такива хора, от които не бива да се краде.
— Това е вярно — казах аз на Митягин, — само, че главната беда е не за онзи, когото са окрали, а за онзи, който краде.
— Каква беда?
— Че такава: свикнеш да крадеш, отвикнеш да работиш. Всичко ти е лесно: свикнеш да пиянстваш, спреш се на едно място — босяк и нищо повече. След това ще попаднеш в затвора, а сетне и другаде някъде...