— Като че ли в затвора няма хора. На свобода живеят мнозина по-лоши от тия в затвора. То е както се случи.
— Ти слушал ли си за Октомврийската революция?
— Как да не съм слушал! Даже съм участвал известно време в Червената гвардия.
— Ето на, виждаш ли, сега животът на хората ще стане не такъв като по затворите.
— Това още не се знае — замисли се Митягин. — Все пак страшно много мръсници са останали. Те ще си вземат своето, ако не по един, то по друг начин. Вижте само каква публика има около колонията! Охо!
Когато разрушавах картоиграческата организация на колонията, Митягин отказа да съобщи откъде има шапката с парите.
— Откраднал ли си я?
Той се усмихна.
— Чуден човек сте, Антон Семьонович! Па разбира се, не съм я купил. Още много диванета има по света. Тия пари са занесени все от тия диванета на едно място, па на това отгоре са се кланяли, когато са ги давали на шкембелиите измамници. Че какво ще се церемоня аз? По-добре е да ги взема за себе си. И ги взех. Само, че във вашата колония няма где човек да ги скрие. Никога не мислех, че ще седнете да правите претърсване...
— Е добре. Тия пари аз взимам за колонията. Ей сега ще съставим акт и ще ги минем на приход. А засега за теб не става дума.
Заговорих с децата за картоиграчеството.
— Играта на карти решително забранявам. Вече няма да играете на карти. Да играеш на карти, значи да крадеш другарите си.
— Да не играят.
— Играят поради глупост. В нашата колония мнозина гладуват, не ядат захар, хляб. Зарад тия карти Овчаренко напусна колонията, сега обикаля, плаче, загива на вехтошарския пазар.
— Да, с Овчаренко... излезе не хубаво — каза Митягин.
Аз продължих:
— Излиза така, че в колонията няма кой да защити по-слабия другар. Значи аз трябва да поема неговата защита. Аз не мога да допусна момчетата да гладуват и да си губят здравето само защото дошла някаква глупава карта. Няма да допусна това. А вие избирайте. Мен ми е противно да претърсвам спалните ви, но когато видях Овчаренко в града да плаче и загива, реших да не се церемоня с вас. А пък ако искате, хайде да се споразумеем, че вече няма да играете. Можете ли да дадете честна дума? Само, че аз се страхувам... що се касае до честта, вие май не можете много да издържате: ето на, Бурун дава дума...
Бурун изскочи напред:
— Не е вярно, Антон Семьонович, как не ви е срам да говорите неистини! Ако и вие говорите истината, тогава... за картите никаква дума не съм давал.
— Прощавай, вярно, аз съм виновен, дето не се сетих да взема от теб дума едновременно и за карти, след това за ракия...
— Ракия аз не пия.
— Добре де, свършено. А сега какво да правим?
Напред бавно излиза Карабанов. Той е чудно чист, грациозен и както винаги малко позира. От него лъха отгледана в степите волска сила и той сякаш нарочно я сдържа.
— Момчета, тук работата е лесна. Не бива да се обират на карти другарите. Ако искате, обиждайте се, каквото щете правете, но аз ще бъда против картите. Така си и знайте: за нищо друго не бих обадил никого, .но за карти ще го обадя, па и сам ще го хвана за яката и ще му дам да разбере. Защото аз видях Овчаренко, когато си отиваше — може да се каже, в гроба вкарваме човека. Сами знаете, Овчаренко няма дарба на крадец. Обраха го на карти Бурун и Раиса. Аз смятам: нека сега те идат да го търсят и да се не връщат, докато не го намерят.
Бурун горещо се съгласи.
— Само, че за какъв дявол ми е Раиса? Аз сам ще го намеря.
Момчетата заприказваха всички изведнъж. На всички допадаше намереното споразумение. Бурун собственоръчно иззе всички карти и ги хвърли в кофата. Калина Иванович весело прибираше захарта.
— Благодаря! Спестяване сте ми направили.
Митягин излезе с мен от спалнята.
— Аз да се махам ли от колонията?
Отговорих му скръбно:
— Не, защо, поживей още!
— Все едно, пак ще крада.
— Е, да те вземе дяволът, крада! Не аз ще пропадна, а ти.
Той изплашено се закова на мястото си.
На другата сутрин Бурун отиде в града да търси Овчаренко.
Момчетата дърпаха подир него Раиса. Карабанов цвилеше из цялата колония и тупаше Бурун по рамото:
— Ех, имало още лицари в Украйна!
Задоров поглеждаше из ковачницата и се хилеше. Той се обърна към мен, както винаги приятелски:
— Калпав народ, а може да се живее с него.
— Ами ти кой си? — попита свирепо Карабанов.
— Бивш знатен джебчия, а сега ковач от трудовата колония „Максим Горки” Александър Задоров — викна той, като застана мирно.
— Свободно! — каза Карабанов и мина важно-важно край ковачницата.
Привечер Бурун доведе щастливия и гладен Овчаренко.
10. Героите, дейци на общественото възпитание
Такива, както броя и себе си, бяхме петима. Нарече ни „героите, дейци на общественото възпитание” другарят Гринко. Сами ние не само никога не се наричахме така, но никога не сме дори мислили, че вършим някакъв подвиг. Не сме мислили така в началото, когато се откри колонията, не мислехме така и тогава, когато колонията празнуваше осмата си годишнина.
Когато се говореше за геройство, имаха се предвид не само дейците от колонията „Максим Горки” и затова, в дълбочината на душата си, ние считахме тия думи крилата фраза, необходима за поддържане духа на дейците от детските домове и колониите.
По онова време имаше много подвизи в съветския живот, в революционната борба, а нашата работа беше много скромна и по онова, в което се изразяваше, и по успехите си.
Ние бяхме най-обикновени хора и имахме множество разнообразни недостатъци. Па и работата си, собствено казано, ние не познавахме: нашият работен ден беше пълен с грешки, неуверени движения, забъркани мисли.
А пред нас стоеше безкрайна мъгла, в която ние с голяма мъка долавяхме откъслеци от контурите на бъдещия възпитателен живот.
За всяка наша стъпка можеше да се каже каквото щете — дотолкова нашите стъпки бяха случайни. Нямаше нищо безспорно в нашата работа. А когато започвахме да спорим, излизаше още по-лошо: кой знае защо, истината не се раждаше от нашите спорове.
Имаше само две неща, конто не извикваха съмнение: първо — твърдото ни решение да не изоставяме делото, да го докараме до някакъв край, па ако ще и скръбен. И, второ, ей самото това „битие” — в нашата колония и около нас.
Когато пристигнаха в колонията Осипови, тях ги беше гнус от колонистите. Според нашите правила дежурният възпитател беше длъжен да обядва заедно с колонистите. И Иван Иванович, и неговата жена ми заявиха решително, че няма да обядват на една маса с колонистите, защото не можели да потискат своята гнусливост.
Аз им казах:
— Ще видим по-нататък.
През време на вечерното дежурство в спалнята Иван Иванович никога не сядаше на кревата на някой възпитаник, а пък в спалнята нямаше нищо друго за сядане. Така той изкарваше вечерното си дежурство на крака. Иван Иванович и неговата жена ми казваха:
— Как можете да седите на това легло! Ами, че то е въшливо.
Аз им казах:
— Нищо, все ще се нареди някак: ще се премахнат въшките или пък нещо друго...
След три месеца Иван Иванович не само лапаше на една маса с колонистите, но даже изгуби навик да си донася собствена лъжица, а взимаше обикновено дървена лъжица от общия куп на масата и за успокоение я изтриваше с пръстите си.
А вечер в спалнята, във веселия кръг на момчетата, Иван Иванович седеше на някой креват и играеше на „крадец и издайник”. Играта се състоеше в това, че на всички играчи се раздаваха билетчета с надписи „крадец”, „издайник”, „следовател”, „съдия”, „палач” и т.н. Издайникът известяваше за падналия му се късмет, взимаше в ръцете си една усукана кърпа и се мъчеше да отгатне кой е крадецът. Всички му протягаха ръцете си, измежду тях той трябваше с удар да отгатне ръката на крадеца. Обикновено той попадаше на съдията или следователя и тия честни граждани, обидени от подозрението му, биеха издайника по протегнатата ръка според установената тарифа за обида. Ако следния път издайникът улучеше най-сетне крадеца, страданията му се прекратяваха и започваха страданията на крадеца. Съдията присъждаше пет горещи, десет горещи, пет студени. Палачът взимаше кърпата и налагаше наказанието.