Тъй като ролите на играчите непрекъснато се меняха и следния път крадецът се превръщаше в палач или съдия, главната прелест се състоеше в това, че се редуваха страданието и отмъщението. Свирепият съдия или безмилостният палач, като станеха издайник или крадец, получаваха стократно и от новия съдия, и от новия палач, които сега му се отплащаха за всичките присъди и всичките наказания.
Екатерина Григориевна и Лидия Петровна също играеха на тая игра с момчетата, но момчетата се отнасяха към тях по рицарски; в случай на кражба определяха по три-четири студени, през време на наказанието палачът правеше най-нежни муцуни и само поглаждаше с кърпата нежната женска длан.
Като играеха с мен, децата особено любопитстваха за моята издръжливост и поради това не ми оставаше нищо друго, освен да бъда смел. Като съдия определях на крадците такива наказания, че даже палачите се ужасяваха, а когато трябваше да изпълнявам присъдите, карах -наказания да губи чувство на собствено достойнство и да вика:
— Антон Семьонович, ама не бива тъй!
Но за това пък и аз си изпащах: винаги си отивах с подпухнала лява ръка; да се сменяват ръцете, се смяташе за неприлично, а пък дясната ръка ми беше нужна за писане.
Иван Иванович малодушно проявяваше женска тактика и отначало децата се отнасяха към него меко. Веднъж аз казах на Иван Иванович, че тези постъпки са неправилни: нашите момчета трябва да растат издръжливи и смели. Те не бива да се боят от опасностите, толкоз повече от физическото страдание. Иван Иванович не се съгласи с мен.
Когато една вечер се оказах в един кръжец с него, като съдия, аз то осъдих на двадесет горещи, а в следната игра, като палач, му смазах ръката със свистящата кърпа. Той се ядоса и ми отмъсти. Някой от моите „приятели” не можа да остави това поведение на Иван Иванович без отплата и го принуди да си смени ръката. На следната вечер Иван Иванович се опита да изклинчи от участието в тая „варварска игра”, но общата насмешка на колонистите го накара да се засрами и по-нататък вече Иван Иванович издържаше с чест изпитанието, не се подмилкваше, когато се случваше да бъде съдия, и не падаше духом в ролята на издайник или крадец.
Осипови често се оплакваха, че носели много въшки у дома си. А аз им казах:
— С въшките трябва да се борим не в дома си, а в спалните...
И ние се борехме. С големи усилия получихме по два ката долни дрехи и по два костюма. Тия костюми бяха „кръпка въз кръпка”, дето се вика, но все пак ние ги изпарвахме и в тях оставаха минимално количество насекоми. Но не можехме така скоро да изтребим съвсем въшките поради постоянното идване на нови колонисти. общуването със селяните и други причини.
Официално работата на възпитателите се делеше на главно дежурство, работно дежурство и вечерно дежурство. Освен това сутрин възпитателите занимаваха децата в училището.
Главното дежурство представляваше тежка работа от пет часа сутринта до звънеца за спане. Главният дежурен ръководеше целия ден, наблюдаваше раздаването на храната, следеше за изпълнението на работата, разрешаваше всякакви разпри, помиряваше побойниците, убеждаваше протестиращите, изписваше продукти и проверяваше склада на Калина Иванович, следеше за сменяването на облеклото и бельото. Главният дежурен имаше толкова много работа, че вече в началото на втората година в помощ на възпитателя почнаха да дежурят по-възрастните колонисти, като слагаха червени ленти на левия си ръкав.
Работният дежурен възпитател просто взимаше участие в някаква работа. Обикновено — там, гдето работеха най-много колонисти или гдето имаше повече новаци. Участието на възпитателя в работата беше реално участие, инак при нашите условия би било невъзможно. Възпитателите работеха в работилниците, при насичането на дърва, в полето, в градината, по ремонта.
Вечерното дежурство скоро се оказа проста формалност: вечер в спалните се събираха всички възпитатели — и дежурните, и не-дежурните. Това също не беше подвиг: просто нямаше къде да отидем освен в спалните на колонистите. В нашите празни стаи беше и неуютно, и малко страшничко вечерно време при светлината на нашите нощни лампи, а в спалните, след вечерния чай, ни чакаха нетърпеливо познатите острооки, весели муцуни на колонистите с огромни запаси от всякакви разкази, бивалици и небивалици, и всякакви въпроси — злободневни, философски, политически и литературни; с разни игри, като се почне от „котка и мишка” и се свърши с „крадец и издайник”. Пак тук се разглеждаха и разните случаи от нашия живот от рода на гореописаните, одумваха се съседите-селяни, съставяха подробни проекти за ремонт и за бъдещия наш щастлив живот във втората колония.
Понякога Митягин разказваше приказки. Той беше прекрасен майстор на приказките, разказваше ги с голямо умение, с елементи на театрална игра и с богата мимика. Митягин обичаше малчуганите и приказките и приказките му им доставяха особена наслада. В неговите приказки нямаше почти никакви чудеса, а тях фигурираха глупави селяни и умни селяни, хапльовци-дворяни и хитроумни занаятчии, изкусни и смели крадци и глупави полицаи, храбри, победоносни войници и тромави и недосетливи попове.
Вечерно време ние често устройвахме общи четения и спалните. Още от първия ден си образувахме библиотека, книгите за която аз купувах или измолвах от частни домове. Към края на зимата имахме почти всички класици и много специална, политическа и селскостопанска книжнина. От занемарените складове на губернския отдел за народна просвета ние успяхме да съберем много достъпни книжки по различните клонове на знанието.
Много колонисти обичаха да четат книги, но далеч не всички умееха да се справят с книгата. Именно поради това ние въведохме общите четения на глас, в които обикновено участваха всички. Четях или аз или Задоров, който притежаваше прекрасна дикция. През първата зима ние прочетохме много нещо от Пушкин, Короленко, Мамин-Сибиряк, Вересаев и особено от Горки.
В нашата среда книгите на Горки правеха силно, но двояко впечатление. Карабанов, Таранец, Волохов и други бяха по-възприемчиви към романтизма на Горки и съвсем не искаха да забележат неговия анализ. С пламнали очи те слушаха „Макар Чудра”, ахкаха и размахваха юмруци пред образа на Игнат Гордеев и се отегчаваха от трагедията .на „дядо Архип и Льонка”. На Карабанов особено хареса сцената, когато старият Гордеев гледа как ледоходът унищожава парахода му „Бояриня”. Семьон напрягаше всичките мускули на лицето си и с трагически глас се възхищаваше:
— Ето това се казва човек! Ех, да бяха всички хора такива!
Със същия възторг той слушаше историята за гибелта на Иля в повестта „Тримата”.
— Ех, че юнак, ех, че юнак! Ето това се казва смърт: с главата о камъка...
Митягин, Задоров и Бурун снизходително се подсмихваха над възторга на нашите романтици и ги засягаха на най-чувствителното място.
— Слушате, дръвници такива, а нищо не чувате.
— Аз ли не чувам?
— Че какво — чуваш ли? Е, какво хубаво има в това: с главата о камъка? Тоя ваш Иля е диване и пихтия... Някаква си фуста му се изплезила и той се разциврил. На негово място аз бих пречукал още един търговец, те всички трябва да бъдат пречукани, и твоят Гордеев също.
И двете страни бяха съгласни само в оценката на Лука от „На дъното”. Карабанов въртеше глава:
— Не, такива старчоци са вредни. Бръмчи, бръмчи, а след това току офейка, иди го търси! Аз също познавам такива.
— Тоя Лука е умен, мръсникът — казва Митягин. — Нему му е добре; той всичко разбира, навсякъде ще си вземе своето: тук ще изхитрува, там ще открадне, а на трето място ще се престори на добър. И така си живее.