Всички бяха поразени силно от „Детство” и „Между хората”. Слушаха ги със затаен дъх и молеха да четем, „ако ще и до дванадесет”. Отначало не ми вярваха, когато им разказах истинската история на Максим Горки; бяха смаяни от тая история и изведнъж се увлякоха от въпроса:
— Значи излиза, че Горки е като нас? И тая си я бива, а?
Тоя въпрос ги вълнуваше дълбоко и радостно.
Животът на Максим Горки стана като че ли част от нашия живот. Отделните епизоди от него се превърнаха за нас в образци за сравнение, основание за прякори, повод за спорове, мерило за човешката ценност.
Когато на три километра от нас се засели детска колония „В. Г. Короленко”,(17) нашите деца не им завиждаха дълго. Задоров каза:
— На мъничките тъкмо подхожда да се наричат короленковци. А ние сме горкиевци.
И Калина Иванович беше на същото мнение:
— Аз тоя Короленко съм го виждал и даже съм приказвал с него: напълно приличен човек. А вие, разбира се, и теорехтически сте си босяци, и прахтически.
Ние почнахме да се наричаме колония „Максим Горки” без всякакво официално решение и потвърждение. Постепенно в града свикнаха с това, че ние се наричахме така, и не протестираха против нашите нови печати и щемпели с името на писателя. За съжаление не можахме скоро да влезем в писмена връзка с Алексей Максимович, защото някой в нашия град не му знаеше адреса. Едва в 1925 година в един илюстрован седмичник ние прочетохме статия за живота на Горки в Италия: в статията се даваше италианската транскрипция на името му Massimo Gorky. Тогава ние му изпратихме наслуки първото писмо с идеално лаконичен адрес: Italia — Massimo Gorky.
От разказите и биографията на Горки се увличаха и големите, и малките, въпреки това, че малките бяха почти всички до един неграмотни.
Имахме дванадесет души десетгодишни дечурлига. Това беше народ жив, хитър, крадлив на дребно и вечно до немай-къде изпоцапан. Те идваха в колонията винаги в много окаяно състояние: пустали, скрофулозни, крастави. С тях се занимаваше безкрайно Екатерина Григориевна, нашата доброволна фелдшерка и милосърдна сестра. Те винаги се лепяха о нея, въпреки сериозността й. Тя умееше да ги гълчи като майка, познаваше всичките им слабости, никому не вярваше на думите (аз никога не можах да се освободя от тоя недостатък), не пропускаше нито едно престъпление и открито се възмущаваше от всяко безобразие.
Но затова пък тя умееше прекрасно, с най-прости думи, с най-човешко чувство да поприказва с малчугана за живота, за майка му, за това, какво ще излезе от него — моряк или червен командир, или инженер; умееше да разбира всичката дълбочина на оная страшна обида, която проклетият глупав живот бе нанесъл на тия малки същества. Освен това тя умееше да им усилва храната: тихомълком, като разрушаваше всички правила и закона по снабдителната част, тя лесно надвиваше с една ласкава дума свирепия педантизъм на Калина Иванович.
По-възрастните колонисти виждаха тая връзка между Екатерина Григориевна и малките, не й пречеха и добродушно-покровителствено винаги се съгласяваха да изпълнят някоя мъничка молба на Екатерина Григориевна: да наглеждат някой малчуган да се окъпе добре, да се сапуниса както се следва, да не пуши, да не си къса дрехите, да не се бие с Петка и т. н.
В значителна степен благодарение на Екатерина Григориевна в нашата колония по-възрастните момчета винаги обичаха малките, винаги се отнасяха към тях като по-стари братя: с обич, строгост и грижовност.
11. Победоносната сеялка
Ставаше все повече и повече ясно, че в първата колония трудно може да се уреди стопанство. Все повече и повече нашите погледи се насочваха към втората колония, там, по бреговете на Коломак, гдето напролет така буйно цъфтяха градините и земята лъщеше със своя плодороден чернозем.
Но поправката на втората колония напредваше извънредно бавно. Евтино наетите дърводелци умееха да строят селски къщи, но изпадаха в недоумение пред някоя по-сложна работа. Стъкла не можахме да си набавим с никакви пари, пък и пари нямахме. Все пак до към края на лятото две-три големи къщи бяха прилично направени, но в тях ,не можеше да се живее, защото нямаха стъкла. Няколко малки пристройки ние и поправихме докрай, но там се заселиха дърводелците, зидарите, печкарите, пазачите. Нямаше смисъл да преселваме децата, тъй като без работилниците и без стопанство нямаше какво да правят.
Колонистите отиваха във втората колония всеки ден. Те извършваха значителна част от работата. Лете десетина деца живееха в колиби, като работеха в градините. Те изпращаха в колонията цели коли ябълки и круши благодарение на тях овощната градина придоби, ако не напълно културен, то във всеки случай приличен вид.
Жителите на село Гончаровка бяха много разстроени от появяването на нови стопани всред Трепкевите развалини, и то такива малко почтени, дрипави и ненадеждни стопани. Документът, с който ни се отпускаха шестстотин и петдесет декара земя, се оказа за моя изненада почти невалиден. Цялата земя на Трепне, включително и нашият участък, беше още през 1917 година разорана от селяните. В града се усмихнаха на нашето недоумение:
— Щом имате документ, значи земята е ваша: излизайте и работете.
Но Сергей Петрович Гречани, председателят на селския съвет, беше на друго мнение:
— Вие разбирате ли какво значи, когато един трудещ се селянин е получил земя по всичките правила на закона? Значи той ще си я оре. А ако някой си пише разни документи и предписания, той безусловно забива нож в гърба на трудещите се. И вие по-добре не ни пъхайте в носа тоя документ.
Пешите пътеки за втората колония водеха до реката Коломак, която трябваше да се преплава. Ние устроихме на Коломак свой превоз и държахме винаги дежурен лодкар-колонист. А с кола и товар можеше да се отиде само като се заобиколи през гончаровския мост. В Гончаровка ни посрещаха доста враждебно. Като поглеждаха нашите бедни коли, ергените ни се присмиваха;
— Ей вие, дрипльовци! Да не ни изтърсите въшки на моста! Напразно си пъхате носа насам: все едно, ще ви изгоним от Трепке.
За Гончаровка ние бяхме не мирни съседи, а неканени завоеватели. И ако в тая военна позиция ние не издържехме тона, ако се покажехме некадърни за борба, ние непременно щяхме да загубим и земята, и колонията. Селяните разбираха, че спорът ще се разреши не в канцелариите, а тук, на полето. Те вече три години оряха Трепкевата земя, те имаха вече някаква давност, на която именно се облягаха в своите протести. Те трябваше на всяка цена да продължат тая давност, в тая политика се криеше надеждата им за успех. А пък за нас единственият изход беше да пристъпим колкото се може по-скоро към фактическото стопанисване на земята.
През лятото дойдоха земемери, за да отбележат нашите синори, но се побояха да излязат на полето с инструментите си, а само ни показаха на картата по какви ровове, долища и храсталаци трябва да отмерим земята си. Със земемерския акт аз отидох в Гончаровка, като взех със себе си по-възрастните момчета. Председател на селския съвет беше сега нашият стар познат Лука Семьонович Верхола. Той ни посрещна много любезно и ни предложи да седнем, но даже не погледна земемерния акт.
— Драги другари, нищо не мога да сторя. Селяните отдавна орат тази земя, не мога да обиждам селяните. Искайте друга земя.
Когато селяните излязоха да орат нашето поле, аз турнах обявление, че колонията няма да плаща за оранта на нашата земя. Аз сам не вярвах в значението на взетите мерки, не вярвах, защото ме смразяваше съзнанието, че трябва да отнема земята от селяните, от трудещите се селяни, на които тая земя е нужна като въздуха.
Но скоро една вечер Задоров доведе в спалнята ми едно селянче. Задоров беше силно възбуден от нещо.
— Вие само го послушайте, само го послушайте!
В тон с него Карабанов танцуваше и крещеше по цялата спалня.