— О, докарайте ми тоя Верхола тук!
Колонистите ни наобиколиха.
Младежът се оказа комсомолец от Гончаровка.
— Много ли комсомолци има в Гончаровка?
— Трима души сме.
— Само трима?
— Знаете ли, много ни е трудно — каза той, — селото е кулашко. Богатите стопанства, знаете, се замогват. Момчетата ме изпратиха при вас — пренасяйте се по скоро. Тогава работата ще тръгне, охо! Вашите момци са боеви момци. Да имахме ние такива!
— Само, че със земята работата стои зле.
— Та за земята съм дошъл аз, я. Вземете я насила. Не обръщайте внимание на тоя червенокос дявол Лука. Вие знаете ли в чии ръце е земята, която ви е определена?
— Е?
— Кажи, кажи, Спиридоне!
Спиридон започна да свива пръстите:
— Гречани Андрий Карпович...
— Дядо Андрий ли? Ама има ли той тук ниви?
— Както виждате... Гречани Петро, Гречани Оноприй, Стомуха Серьога... Стомуха Явтух, па и сам Лука Семьонович. Това са те всичките. Шест души.
— Що думате! Че как е възможно това! Ами къде е вашият комитет на бедните селяни?
— Нашият комитет е малък, запушат му устата с ракия, и това си е. Случи се тъй, че тая земя беше оставена при чифлика, канеха се да правят нещо на нея. Пък селският съвет е от техни хора и я разграбили. Това си е то!
— Е, сега работата ще спори! — викна Карабанов. — Дръж се, Лука!
В началото на септември се връщах веднъж от града. Беше два часът по пладне. Нашият триетажен кабриолет се движеше напред. Сънливо бръмчеше разказът на Антон Братченко за характера на нашия Дорчо. Аз хем го слушах, хем си мислех за разни колонистки работи.
Изведнъж Братченко млъкна, вгледа се в далечината по пътя, приповдигна се, шибна коня и ние със страшен трясък препуснахме по калдъръма. Антон шибаше Дорчо, нещо, което не се беше случвало никога по-рано с него, и нещо ми викаше. Най-сетне разбрах каква е работата.
— Нашите... с една сеялка.
При завоя към колонията ние насмалко щяхме да се сблъскаме с летящата в кариер и издаваща странен тенекиен шум сеялка. Чифт дорести коне препускаха като луди, подплашени от необикновената за тях колесница. С грохот сеялката се свлече от каменния калдъръм, зашумя по пясъка и пак загърмя, вече по нашия път към колонията. Антон скочи от кабриолета на земята и се спусна подир сеялката, като ми хвърли поводите в ръцете. Върху сеялката на края до опънатите поводи се държаха като по някакво чудо Карабанов и Приходко. Антон едва можа да спре тоя странен екипаж. Задавяйки се от вълнение и умора, Карабанов ни разказа за събитията, които бяха станали:
— Ние редяхме тухли на двора. Гледаме: излезли важно-важно петима души със сеялка. Ние отиваме при тях, казваме им: разкарвайте се оттук! Ние пък бяхме четворица: беше Чобот... и кой още друг?
— Сорока — каза Приходко.
— Аха, и Сорока. Разкарвайте се, казвам, все едно, няма да ви оставим да сеете. Пък там един черен такъв като циганин... вие го познавате... туп с камшика Чобот. Е, и Чобот го блъсна в зъбите. Гледам — Бурун лети с една тояга. Аз хванах коня за юздата, а председателят ме хвана за яката.
— Какъв председател?
— Как какъв? Нашият, червенокосият, Лука Семьонович. Та Приходко, като го ритна отзад, той си заби носа право в земята. Казвам на Приходко: качвай се на сеялката, и препуснахме, полетяхме! В Гончаровка момците изскочиха на пътя, но къде ти? Шибнах конете, те ни изкараха галоп на моста, а оттам вече излязохме на калдъръма... Там останаха трима наши, навярно чичовците са ги здраво напердашили.
Карабанов цял трепереше от победоносен възторг, Приходко невъзмутимо си свиваше цигара и се усмихваше. Аз си представих по-нататъшните глави на тая увлекателна повест: комисии, разпити, огледи...
— Дявол да ви вземе, пак сте забъркали каша!
Карабанов беше страшно обезсърчен от моя недоволен вид...
— Ами, че те първи почнаха…
— Добре, добре, карайте в колонията, там ще видим.
И колонията ни посрещна Бурун. На челото му стърчеше огромна краставица и момчетата се смееха наоколо му. До бъчвата с вода се миеха Чобот и Сорока. Карабанов хвана Бурун за раменете:
— Какво, офейка ли? Браво, юнак!
— Те се спуснаха подир сеялката, а след това видяха, че не ще ви стигнат, и погнаха нас. Ама, че бягане му дръпнахме!
— А те къде са?
— Ние преплувахме с лодката, а те псуваха на брега. Там ги и оставихме.
— Има ли други момчета в колонията? — попитах ги.
— Там са децата: Тоска и още двамина. Тях не ще закачат.
След един час в колонията дойдоха Лука Семьонович и двама селяни. Момчетата ги посрещнаха радушно:
— Какво, за сеялката ли?
В кабинета нямаше човек къде да се обърне от тълпата заинтересувани граждани. Положението беше доста затруднително.
Лука Семьонович седна до масата и почна:
— Повикайте ония момчета, които биха мен и още двама души.
— Вижте какво, Лука Семьонович — му казах аз, — ако вас са ви били, оплачете се, където щете. Никого няма да викам сега. Кажете какво искате и за какво сте дошли в колонията?
— Значи вие отказвате да ги извикате?
— Отказвам.
— Аха! Значи отказвате? Значи ще разговаряме на друго място?
— Добре.
— Кой ще даде сеялката?
— Кому?
— Че на стопанина й.
Той посочи човека с циганското лице, черен, рошав и намръщен.
— Ваша ли е сеялката?
— Моя.
— Тогава, ето какво: сеялката аз ще изпратя в районната милиция, като заловена при самоволно навлизане в чужда нива, а вие, моля, да си кажете името и презимето.
— Моето име ли? Гречани Оноприй. На каква чужда нива? Нивата е моя. И беше моя...
— По това тук няма да приказваме. Сега ние ще съставим акт за самоволно навлизане в чужда нива и за побой на възпитаниците, които са работели на нивата.
Бурун излезе напред:
— Ето този същият, насмалко щеше да ме убие.
— Че кому си потрябвал ти, бе? Ще седна да те убивам... Да не си се побъркал?
Беседата в тоя стил продължи дълго. Аз бях успял вече да забравя, че е време за обяд и за вечеря, вече в колонията издрънка звънецът за спане, а ние седяхме със селяните и ту мирно, ту възбудено-заплашително, ту хитроумно-насмешливо разговаряхме.
Аз се държех здраво, не давах сеялката и исках да се състави акт. За щастие, селяните не носеха никакви следи от побоя, докато колонистите разполагаха с редица козове от синини и драскотини. Работата реши Задоров. Той хлопна с длан по масата и произнесе следната реч:
— Вие зарежете тая работа, чичовци! Земята е наша и вие по-добре не се закачайте с нас. Няма да ви пуснем на нивите. Ние сме петдесет души, все готови за бой момчета.
Лука Семьонович мисли дълго, па най-сетне поглади брадата си и викна:
— Да... Е, вървете по дяволите! Заплатете поне за оранта.
— Не — казах студено. — Аз ви предупреждавах.
Отново настъпи мълчание.
— Е какво, дайте поне сеялката!
— Подпишете акта на земемерите.
— Че... дайте акта.
Наесен ние все пак посяхме жито във втората колония. Агрономи бяха всички. Калина Иванович малко разбираше от селско стопанство. Останалите разбираха още по-малко, но всички, освен Братченко, искаха да работят с плуга и сеялката. Братченко страдаше и ревнуваше, проклинаше и земята, и житото, и нашите увлечения.
— Не им стига хляб, жито им се поискало!
Деветдесетте декара зазеленяха с ярки кълнове през октомври; Калина Иванович гордо мушеше с бастуна си някъде към източната част на небето и говореше:
— Трябва, знаеш ли, да се посее там леща. Лещата е хубаво нещо!
Дорчо и Бандитка се трудеха над угарта за летницата, а Задоров се връщаше вечер уморен и изпрашен.