— Да го вземат дяволите, трудна била тая селска работа. Ще си ида пак в ковачницата.
Снегът ни свари на средата на работата. Направеното, като първо дело, беше горе-долу задоволително.
12. Братченко и районният продоволствен комисар
Развитието на нашето стопанство вървеше по пътя на чудесата и страданията. По чудо Калина Иванович беше успял да изпроси при някаква ликвидация една стара крава, която, по неговите думи, била „ялова по природа”; по чудо се сдобихме от едно отдалечено свръхстопанско учреждение с една не по-малко стара, врана кобила, кореместа, припадаща и мързелива; по чудо под нашите навеси се появиха селски коли, каруци и даже един файтон. Файтонът беше за два коня, много красив, според тогавашните ни вкусове, и удобен, но никакво чудо не можеше да ни помогне в съставянето на подходяща двойка коне за тоя файтон.
Най-старият ни коняр, Антон Братченко, който беше заел този пост след отиването на Гуд в обущарската работилница, човек енергичен и самолюбив, трябваше да преживее много неприятни минути, седнал върху капрата на чудесния екипаж, но с впрегнати в него високия, мършав Дорчо и ниската, кривонога Бандитка, както Антон съвършено незаслужено бе кръстил враната кобила. Бандитка се спъваше на всяка крачка, а понякога падаше на земята и в такъв случай нашият богат екипаж трябваше да се занимава е възстановяването на нарушеното благополучие всред града, под насмешките на файтонджиите и безнадзорните деца. Антон често не понасяше насмешките и влизаше в жестока битка с неканените зрители, с което още повече дискредитираше конюшената чест на колонията „Максим Горки”.
Антон Братченко страшно налиташе на всякаква борба, умееше да се хока с какъвто и да било противник и за тая цел разполагаше с богат запас от изрази, оскърбителни полутонове и таланти в мимиката.
Антон не беше изоставено дете. Баща му работеше в града като хлебар, имаше си и майка и беше едничък син на тия почтени родители. Но още от малък Антон почувствувал отвращение към домашното огнище, прибирал се в къщи само нощем и завързал широко познанство с безнадзорните деца и крадците в града. Той се отличил в няколко смели и занимателни приключения, няколко пъти попадал в дома за принудителна работа и най-сетне бе пратен в колонията. Той беше едва петнадесетгодишен, беше хубавеляк, къдрокос, синеок, строен. Антон беше извънредно общителен и нито една минута не можеше да прекара в самота. Някъде се беше научил да чете и знаеше на пръсти всички книги с приключения, но по никакъв начин не искаше да се учи, и аз бях принуден със сила да го сложа на ученическия чин. На първо време той често напущаше колонията, но след два-три дни се връщаше и при това не се чувствуваше ни най-малко виновен. Той и сам се мъчеше да надмогне стремежа си към скитничество и ме молеше:
— Моля ви се, Антон Семьонович, дръжте се по-строго с мен, инак непременно ще стана скитник.
В колонията той никога нищо не крадеше, обичаше да защищава истината, но беше съвършено неспособен да разбере логиката на дисциплината, която приемаше само дотолкова, доколкото беше съгласен с това или онова положение при всеки отделен случай: той не признаваше никакви задължения спрямо колонията и не криеше това. Боеше се малко от мен, но никога не изслушваше докрай моите мъмрения, като ме прекъсваше със страстна реч, в която непременно обвиняваше многобройните си противници в различни неправилни постъпки, в подлизурство към мен, в клеветничество, скитничество, заплашваше с камшик отсъстващите врагове, хлопваше вратата и с негодуване излизаше от кабинета ми. С възпитателите той бе непоносимо груб, но и в грубостта му имаше винаги нещо мило, така, че нашите възпитатели даже не се обиждаха. В тона му не личеше хулиганщина, нито даже просто враждебност, дотолкова в него винаги преобладаваше човешки страстната нотка — Братченко никога не се караше от егоистични подбуди.
Поведението на Антон в колонията скоро започна да се определя от влюбеността му в конете и в конярската работа. Трудно бе да се разбере произходът на тази страст. В развитието си Антон стоеше много по-високо от много колонисти, говореше с правилен градски език, като тук-там вмъкваше само от превземка някои украински изрази. Той се стараеше да бъде спретнат в облеклото си, четеше много и обичаше да поприказва за някои книжка. А всичко това не му пречеше да се върти денонощно в конюшнята, да рине тор, до впряга и разпряга вечно, да чисти някой гръбнак или юзда, да плете камшик, да отива по всяко време с конете в града или във втората колония — и винаги да живее полугладен, тъй като никога не успяваше да дойде навреме ни за обяд, ни за вечеря, и ако забравяха да му оставят порцията, той даже и не споменаваше за нея.
Своята дейност в конюшнята той редуваше с непрекъснати кавги с Калина Иванович, с ковачите, с магазинерите и непременно с всеки, който искаше да бъде откаран някъде. Заповедта да впряга и отпътува някъде той изпълняваше само след дълга кавга, изпълнена с обвинения в безжалостно отнасяне към конете, с припомняния кога на Дорчо или на Малиш е била претрита шията, и искания за фураж и подкови. Понякога не можеше да се отиде някъде по работа просто затова, че не можеше да се намери ни Антон, ни конете, нито някаква следа от местопребиваването им. Едва след дълги търсения, в които участваше половината колония, ги намирахме или в Трепкиевия чифлик, или в някоя съседска ливада.
Антон .вината беше заобиколен с щаб от две-три момчета, които бяха влюбени в Антон точно толкова, колкото и той беше влюбен в конете. Братченко ги държеше под строга дисциплина и затова в конюшнята царуваше образцов ред: винаги бе прибрано, хамутите бяха окачени в ред, колите стояха в правилни редици, над главите на конете висяха умрели свраки, конете бяха чисти, гривите им сплетени и опашките завързани.
Късно през една юнска вечер при мен дотичаха от спалнята:
— Козир се е разболял, просто умира...
— Как тъй — „умира”?
— Умира: цял в огън и не диша.
Екатерина Григориевна потвърди, че Козир имал сърдечен припадък, необходимо било веднага да се намери лекар. Изпратих да повикат Антон. Той дойде, предварително настроен против каквото и да било мое разпореждане.
— Антоне, веднага впрягай, трябва да се върви по-скоро в града...
Антон не ме остави да довърша.
— Никъде няма да вървя и никакви коне няма да дам! Цял ден са разкарвали конете — вижте, и досега още са потни... няма да вървя!
— За доктор трябва да се отиде, разбираш ли?
— Да плюя на вашите болни! Дорчо също е болен, но за него не докарват доктори.
Аз кипнах:
— Незабавно предай конюшнята на Опришко! С теб не може да се работи!
— Ще я предам, голяма работа! Ще видим как ще карате с Опришко. На вас който и да ви каже, все му вярвате: болен, умира. А към конете никакво внимание — значи, нека пукнат... и нека пукнат, но аз все пак коне няма да дам.
— Ти чу ли? Ти вече не си старши коняр, предай конюшнята на Опришко! Веднага!
— Ще я предам.... Нека който иска да я дава, а аз не ща да живея в колонията.
— Като не щеш — недей, никой не те задържа!
Антон със сълзи на очи бръкна в дълбокия си джоб, извади връзка ключове и ги сложи на масата. В стаята влезе Опришко, дясната ръка на Антон, и учудено се втренчи в разплакания си началник. Братченко го погледна с презрение, поиска да каже нещо, но мълчаливо изтри носа си с ръкав и излезе.
Той напусна колонията още същата вечер, без да се отбие даже в спалнята. Когато отиваха в града за лекаря, бяха го видели да крачи по шосето; той даже не помолил да го вземат в колата, а когато го поканили, махнал само с ръка.
След два дена вечерта в спалнята ми се втурна Опришко, разплакан и с окървавено лице; не бях успял дори да разпитам какво има, когато Лидия Петровна, дежурна по колонията, дотича крайно разстроена.
— Антон Семьонович, вървете в конюшнята: там Братченко, просто не разбирам, такива работи прави...