По пътя към конюшнята срещнахме втория коняр, огромния Федоренко, да реве с глас, от който цялата гора кънтеше.
— Какво ти е?
— Че как тъй... Нима може така? Взе вилата и като замахна, право по муцуната...
— Кой? Братченко ли?
— Че Братченко, я...
В конюшнята сварих Антон и още един от конярите, заети усърдно в работа. Той ме поздрави недружелюбно, но когато съгледа зад гърба ми Опришко, забрави мен и се нахвърли върху него:
— Ти по-добре хич се и не мяркай тук, че ще те пребия с ремъка. Виж ти, намерил се мераклия да се вози! Погледнете какво е направил с Дорчо!
Антон грабна с една ръка фенера, а с другата ме задърпа към Дорчо. Шията на коня беше наистина страшно протрита, но на раната вече лежеше бяло парцалче и Антон любовно го повдигна и отново го сложи на място.
— Посипах я с ксероформ — каза той сериозно.
— Все пак какво право си имал ти да дойдеш на своя глава в конюшнята, да устройваш тук саморазправа, да се биеш!
— Вие мислите, че.само с това ли ще се отърве? По-добре да не ми се мярка пред очите: ще го пребия!
При вратата на конюшнята стоеше тълпа смеещи се колонисти. Не намерих у себе си сили, за да се сърдя на Антон: той беше толкова уверен в своето право и в правата на коня.
— Слушай, Антоне, задето си набил момчетата, тази вечер ще седиш под арест в стаята ми.
— Че къде имам време за седене?
— Стига си дрънкал! — му креснах аз.
— Добре де, на това отгоре и ще се седи някъде си...
Вечерта той седеше сърдит в стаята ми и четеше книжка.
През зимата на 1922 година за мен и за Антон настанаха тежки дни. Овесът, посят от Калина Иванович на пясъка, без тор, почти не даде ни зърно, ни слама. Ливади още нямахме. Към януари останахме без фураж. Карахме как да е, просехме ту в града, ту у съседите, но скоро престанаха да ни дават. Колкото аз и Калина Иванович да изтърквахме праговете на продоволствените канцеларии, всичко остана напразно.
Най-сетне настъпи и катастрофата. Братченко ми разказваше просълзен, че конете втори ден са без храна. Аз мълчах. Антон чистеше конюшнята с плач и ругатни, но друга работа той вече нямаше. Конете лежаха на пода и Антон най-много наблягаше на това обстоятелство.
На другия ден Калина Иванович се върна от града изплашен и зъл.
— Какво можеш да сториш? Не дават, какво да се прави?
Антон стоеше на прага и мълчеше.
Калина Иванович разпери ръце и погледна Братченко.
— Да идем да грабим ли, или що? Какво да се прави, а? Ами, че това е животно безсловесно.
Антон изведнъж блъсна вратата и изскочи от стаята. След един час ми казаха, че бил излязъл от колонията.
— Къде?
— Че кой го знае! Никому нищо не каза.
На другия ден той се яви в колонията, придружен от един селянин с кола слама. Селянинът беше с нов кожух и хубав калпак. Колата, добре пристегната, дрънкаше солидно, конете лъщяха. Селянинът сметна Калина Иванович за главен.
— Едно момче ми каза на пътя, че тук приемали продоволствения данък…
— Какво момче?
— Че то беше тук, заедно с мен дойде.
Антон надничаше от конюшнята и ми правеше някакви неразбираеми знаци.
Калина Иванович с лула в уста се усмихна смутено и ме дръпна настрана:
— Какво ще правиш, а? Хайде да приемем от него тая кола, па сетне ще видим.
Вече бях разбрал каква е работата.
— Колко има тук?
— Че около триста килограма ще има. Не съм го теглил.
Антон се появи на сцената и възрази:
— Ти сам казваше по пъдя, че са двеста и петдесет, пък сега разправяш триста, а? Двеста и петдесет килограма.
— Разтоварвайте! Елате в канцеларията за разписка.
В канцеларията, т. е. в мъничкия кабинет, който си бях натъкмил по това време между помещенията на колонистите, написах с престъпна ръка върху наша бланка, че е получено от гражданина Онуфрий Вац срещу полагащия му се продоволствен данък двеста и петдесет килограма фураж — овесена слама. Подпис. Печат.
Онуфрий Вац се кланяше ниско и ни благодареше за нещо.
Замина си. Братченко работеше весело в конюшнята с цялата си дружина и даже пееше. Калина Иванович потриваше ръце и виновно се подсмиваше.
— Дявол да го вземе, ще си изпатиш ти зарад тая работа, но какво да се прави! Няма да оставим животните да умрат, я. И те са държавни, все едно е...
— А защо тоя чичо си замина така весело? — попитах аз Калина Иванович.
— Че как мислиш ти? Иначе трябваше в града да върви, да опъва през баира, па на това отгоре и ред да чака там, а тук той, паразитът, каза: двеста и петдесет килограма, и никой не провери, а може да са само двеста килограма.
След ден в нашия двор влезе кола със сено.
— Ето ви продоволствения данък. Тук у вас Вац е предавал...
— А как е името ви?
— Ами, че и аз съм от Вацовците. Степан Вац.
— Ей сега.
Тръгнах да търся Калина Иванович, за да се посъветвам с него. Пред входа срещнах Антон.
— Ето на, показал см пътя за предаване на данъка, а сега...
— Приемайте, Антон Семьонович, ще се оправдаем.
Да се приеме беше лошо, да не се приеме — пак лошо. Ще запитат защо от единия Вац сме приели, а на другия отказваме.
— Върви приемай сеното, докато аз напиша разписката.
Ние приехме още две коли фураж и около шестстотин килограма овес.
Ни жив, ни мъртъв чаках аз наказанието. Антон внимателно ме поглеждаше и се подсмиваше с единия ъгъл на устата см. Затова пък той престана да се сражава с тези, които употребяваха транспортната енергия, на драго сърце изпълняваше всички наряди за превоз и работеше в конюшнята юнашки.
Най-после получих кратко, но изразително запитване:
„Предлагам ви незабавно да съобщите на какво основание колонията приема продоволствения данък.
Районен продоволствен комисар Агеев.”
Не съобщих даже и на Калина Иванович за полученото писмо. Нито пък отговорих. Та и какво ли можех да отговоря?
През април в колонията долетя на чифт врани коне една военна каруца, а в моя кабинет се втурна изплашеният Братченко.
— Тук иде — каза задъхано той.
— Кой е той?
— Май, че е за сламата... Сърдит един.
Той клекна зад печката и притихна.
Районният продоволствен комисар беше обикновен: в кожена куртка, с револвер, млад, стегнат.
— Вие ли сте управляващият?
— Аз.
— Получихте ли запитването ми?
— Получих.
— Защо не отговаряте? Какво е това, аз сам трябва да идвам! Кой ви е разрешил да приемате продоволствения данък?
— Ние приемахме продоволствения данък без разрешение.
Комисарят подскочи от стола и закрещя?
— Как тъй „без разрешение”? Вие знаете ли на какво мирише това? Ей сега ще бъдете арестуван, знаете ли това?
Знаех това.
— Свършвайте някак — казах глухо на комисаря, — та аз не се оправдавам, нито го усуквам. И недейте вика! Правете каквото намирате за нужно.
Той затича по диагонала на бедния ми кабинет.
— Дявол знае какво е това! — ръмжеше той сякаш на себе си и пръхтеше като кон.
Антон се беше измъкнал иззад печката и наблюдаваше страшно разлютилия се продоволствен комисар. Неочаквано той като бръмбар забръмча с нисък алт.
— Всеки човек не би гледал продоволствен данък ли е, или нещо друго, ако конете не са хранени четири дни. Ако вашите врани коне бяха оставени четири дни да четат вестници, така ли бихте долетели в колонията?
Агеев се спря учудено:
— Ами ти пък кой си? Какво търсиш тук?
— Това е нашият старши коняр, той е лице, малко или много заинтересовано — казах аз.