Комисарят отново почна да тича по стаята и изведнъж се спря срещу Антон:
— Поне минали ли сте го на приход? Ех, че дяволска работа!
Антон скочи към масата ми и тревожно прошепна:
— Дали сме го минали на приход, Антон Семьонович?
И аз, и Агеев се засмяхме.
— Минали сме го.
— Къде сте намерили такъв добър момък?
— Сами си ги правим — усмихнах се аз.
Братченко погледна комисаря и попита сериозно и дружелюбно:
— Да нахраня ли враните ви коне?
— Е хайде, нахрани ги!
13. Осадчи
Зимата и пролетта на 1922 година бяха пълни със страшни избухвалия в колонията „Максим Горки”. Те следваха едно след друго и почти без почивка и сега се сливат в моята памет в някакво общо кълбо от нещастия.
Обаче въпреки всичката трагичност на тия дни, те бяха дни на растеж и на стопанството, и на здравето ни. Как логически се събираха заедно тия явления не мога да обясня сега — но събираха се. Обикновеният ден в колонията и тогава беше прекрасен, пълен с труд, доверие, човешко, другарско чувство и винаги — със смях, шеги, подем и с много хубав, бодър тон. И все пак почти не минаваше седмица без някаква съвсем на нищо не приличаща история да ни хвърли в най-дълбоката яма, в такава тежка верига от събития, че ние почти губехме обикновената си представа за света и ставахме хора болни, възприемащи света с възпалени нерви.
Неочаквано у нас се появи антисемитизъм, Дотогава нямаше евреи в колонията. През есента в колонията беше изпратено първото еврейче, след това едно след друго — още няколко. Едното от тях, кой знае как, по-рано работело в губернската милиция и върху него най-напред се стовари дивият гняв на нашите стари колонисти.
Отначало не можех да различа кой е повече и кой по-малко виновен в антисемитските прояви. Новопристигналите колонисти ставаха антисемити просто поради това, че намираха безобидни обекти за своите скандалджийски инстинкти, а старите имаха повече възможности да проявяват смелост и да се гаврят над евреите.
Първото еврейче се казваше Остромухов.
Почнаха да го бият при всеки повод и без всякакъв повод. Да се бие, да се подиграва на всяка стъпка, да се отнеме някой хубав колан или здрава обувка и да се дадат в замяна негодни парцали, да се остави по някакъв хитър начин без храна или пък да се развали храната му, да се дразни безкрайно, да се ругае с най-различни имена и, най-ужасното, да бъде държан постоянно под страх и презрение —ето с какво колонията посрещна не само Остромухов, но и Шнайдер, и Глейзер, и Крайник. Борбата с това се оказа непоносимо трудна. Всичко се вършеше в пълна тайна, много предпазливо и почти без риск, защото евреите най-напред биваха наплашвани до смърт, та нямаха смелост да се оплакват. Само по някои странични признаци, по омърлушения им вид, мълчаливото и несмело държане можеха да се правят догадки, а освен това някои неуловими слухове проникнаха по най-далечни пътища чрез приятелските разговори на най-впечатлителните дечурлига с възпитателите.
Все пак не можеше съвсем да се скрие от педагогическия персонал редовното гаврене с цяла група колонисти и настана време, когато вилнеенето на антисемитизма в колонията не беше вече тайна за никого. Установи се и списъкът на насилниците. Това бяха все стари наши познайници: Бурун, Митягин, Волохов, Приходко, но най-голяма роля в тия работи играеха двама: Осадчи и Таранец.
Живостта, остроумието и организационните способности отдавна бяха изкарали Таранец в първите редове на колонистите, но идването на по-възрастни момчета не му даваше простор. Сега склонността да изпъкне беше намерила изход в плашенето на евреите и в гаврите над тях. Осадчи беше шестнадесетгодишен момък, намръщен, упорит, силен и доста занемарен. Той се гордееше с миналото си, но не затова, че намираше в него някаква красота, а просто от упоритост, защото беше негово минало и никой нямал право да се бърка в живота му.
Осадчи имаше вкус към живота и винаги следеше внимателно нито един ден да не мине без някаква радост. Към радостите той не беше много придирчив и най-често се задоволяваше с разходки до село Пироговка, разположено по-близо до града и населено с половин кулаци и половин еснафи. По това време Пироговка се славеше с изобилие от забавни момичета и ракия; тия именно предмети съставяха главната радост на Осадчи. Негов постоянен спътник беше известният колонистки мързеливец и лакомник Галатенко.
Осадчи носеше умопомрачителен перчем, който му пречеше да гледа божия свят, но очевидно съставяше важно предимство в борбата за симпатиите на пироговските момичета. Изпод тоя перчем той винаги ме поглеждаше мрачно и като че ли е омраза през време на опитите ми да се намеся в личния му живот: аз не му позволявах да ходи в Пироговка и настойчиво исках от него да се интересува повече от колонията.
Осадчи беше станал главният инквизитор на евреите. Той едва ли беше антисемит. Но безнаказаността и беззащитността на евреите му даваха възможност да блести в колонията с първобитно остроумие и бабаитлък.
Започването на явна, открита борба против шайката наши фанатици трябваше да стане твърде предпазливо: борбата заплашваше с тежки последици преди всичко самите евреи; такива хора като Осадчи не биха се спрели в краен случай и пред ножа. Трябваше или да се действува издалеч и много предпазливо, или да се тури изведнъж край на тая работа с някакво избухване. Аз започнах с първото. Нужно бе да изолирам Осадчи и Таранец. Карабанов, Митягин, Приходко, Бурун се отнасяха към мене добре и аз разчитах на тяхната подкрепа. Но единственото, което получих от тях, беше това, че ги убедих да не закачат евреите.
— От кого да ги защитавам, от цялата колония ли?
— Недей лъга, Семьон, ти знаеш от кого.
— Какво от това, че зная. Добре, ще почна да защищавам, но не мога да завържа Остромухов за себе си, я. Все едно, ще го хванат и още по-зле ще го набият.
Митягин ми каза открито:
— Аз не се залавям за тази работа — не мога да го сторя, а сам няма да ги закачам: не са ми потрябвали.
Задоров най-много съчувстваше на моето положение, но не умееше да влезе в открита борба с такива като Осадчи.
— Не зная, но тук като че ли е нужно да се направи много остър завой. Но те и от мен крият всичко това, както и от вас. В мое присъствие никого не закачат.
Същевременно положението на евреите ставаше все по-тежко. Ние вече всекидневно можехме да видим синини по лицата им, но когато ги питахме, те отказваха да посочат кой ги бие. Осадчи ходеше наперен из колонията и предизвикателно поглеждаше мен и възпитателите изпод своя забележителен перчем.
Аз реших да действам без заобикалки и го извиках в кабинета си. Той отричаше абсолютно всичко, но с целия си вид показваше, че отрича само от приличие, а в действителност му е безразлично какво мисля за него аз.
— Ти ги биеш всеки ден.
— Нищо подобно — казваше той неохотно.
Заплаших го с изгонване от колонията.
— Че какво пък! Изгонете ме!
Той много добре знаеше каква дълга и мъчителна история бе изгонването на някого от колонията. Трябваше дълго да ходатайства за това в комисията, да се представят всякакви разпити и характеристики, да се изпраща десет пъти самият Осадчи и още разни свидетели на разпит.
Освен това мен ме интересуваше не Осадчи сам по себе си. Цялата колония наблюдаваше подвизите му и мнозина се отнасяха към него с одобрение и възхищение Да го изгоня от колонията, значеше тия симпатии да бъдат запазени като постоянен спомен за пострадалия герой Осадчи, който от нищо не се страхувал, никого не слушал, биел евреите и затова „пострадал”. Па и не само Осадчи се проявяваше против евреите: Таранец, не така груб като Осадчи, бе много по-изобретателен и по-тънък. Той никога не ги биеше и пред очите на всички се отнасяше към евреите даже нежно, но нощем туряше на този или онзи хартия между пръстите на краката, подпалваше я, а сам си лягаше в леглото и се преструваше на заспал. Или като намереше някъде машинка за стригане, придумваше някой дангалак като Федоренко да остриже половината глава на Шнайдер, а след това да се престори, че машинката е развалена, и да бабаитства над бедното момче, когато то ходи подире му и го моли със сълзи на очи да довърши стригането.