Спасението от всичките тия беди дойде по най-неочакван и най-позорен начин.
Една вечер вратата на моя кабинет се отвори и Иван Иванович доведе Остромухов и Шнайдер; и двамата бяха окървавени, плюеха кръв, но даже не плачеха поради привичния си страх.
— Осадчи ли? — попитах аз.
Дежурният разказа, че на вечерята Осадчи се заял с Шнайдер, който бил дежурен по трапезария, карал го да му смени порцията, да му даде друг хляб и най-сетне, задето Шнайдер при поднасянето на супата, без да иска, навел чинията и си допрял пръста до супата, Осадчи станал от масата и пред дежурния, па и пред цялата колония, ударил Шнайдер по лицето. Шнайдер може би щял да си премълчи, но дежурният се оказал не от страхливите, пък и въобще у нас никога не бе имало сбиване пред дежурния. Иван Иванович заповядал на Осадчи да излезе от трапезарията, да дойде при мен и да ми съобщи за станалото. Осадчи тръгнал от трапезарията към вратата, но при вратата се спрял и казал:
— Аз ще ида при управляващия колонията, но преди това тоя чифутин ще ми попее!
Тук станало малко чудо. Остромухов, който беше винаги най-беззащитният от евреите, изведнъж скочил от масата и се спуснал към Осадчи.
— Няма да ти позволя да го биеш!
И всичко свършило с това, че още тук, в трапезарията, Осадчи набил Остромухов, а като излизал, забелязал свилия се в коридора Шнайдер и го ударил така силно, че му избил един зъб. Осадчи отказал да дойде при мен.
А в кабинета ми Остромухов и Шнайдер размазваха кръвта по своите лица с мръсните ръкави на палтата си, но не плачеха и очевидно, се прощаваха с живота си. Аз също бях уверен, че ако не свърши още сега докрай цялата тази напрегнатост, евреите ще трябва незабавно да се спасяват с бягство или да се приготвят за същински мъки. Онова равнодушие към побоя в трапезарията, което бяха проявили всички колонисти, даже такива като Задоров, ме смразяваше и просто потискаше. Изведнъж почувствувах, че и сега съм тъй самотен, както в първите дни на колонията. Но в първите дни аз не очаквах подкрепа и съчувствие отникъде, това беше естествена и предварително предвидена самота, а сега се бях вече разглезил и свикнал на постоянно сътрудничество от колонистите.
В кабинета заедно с пострадалите бяха дошли още няколко души.
— Извикай Осадчи — казах на един от тях.
Бях почти уверен, че Осадчи се е заинатил и откаже да дойде, и твърдо бях решил да го докарам и краен случай сам, па ако ще даже с помощта на револвера.
Но Осадчи дойде, нахълта в кабинета с наметнато сако, с ръце в джобовете, блъсна един стол по пътя. Заедно с него дойде и Таранец. Таранец се преструваше, че всичко това е страшно любопитно и, че той е дошъл само защото се очаква забавно зрелище. Осадчи ме погледна през рамо и попита:
— Е, дойдох... Какво?
Показах му Остромухов и Шнайдер.
— Какво е това?
— Какво е това ли? Голяма работа! Две чифутчета. Аз мислех, че вие нещо ще покажете.
Изведнъж педагогическата почва се провали с шум и трясък под краката ми. Озовах се в празно пространство. Тежкото сметало, което лежеше на масата ми, изведнъж полетя към главата на Осадчи. Не улучих и сметалото шумно се удари в стената и падна на пода.
Без да се опомня от ярост, аз търсех на масата нещо тежко, но изведнъж грабнах в ръцете си стола и се спуснах с него срещу Осадчи. Той в паника се дръпна към вратата, но сакото му се смъкна от плещите на пода; Осадчи се заплете в него и падна.
Опомних се: някой ме държеше за раменете. Озърнах се — Задоров ме гледаше и се усмихваше.
— Не си струва зарад тая гадина!
Осадчи, който седеше на пода, почна да хълца. На прозореца се беше свил Таранец, побледнял и с треперещи устни.
— Ти също си се гаврил с тия деца, а?
Таранец се смъкна от перваза на прозореца.
— Давам честна дума, че никога вече няма да ги закачам!
— Вън оттук!
Той излезе на пръсти.
Осадчи най-сетне се повдигна от пода, като с едната ръка държеше сакото си, а с другата премахваше последната останка от нервната си слабост — една самотна сълза върху изцапаната си буза. Той ме гледаше спокойно, сериозно.
— Четири дни ще седиш в обущарницата на хляб и вода.
Осадчи се усмихна криво и без да се замисли, отвърна:
— Добре, ще седя.
На втория ден от ареста той ме повика в обущарницата и помоли:
— Вече няма да правя такива работи, простете!
— За прошка ще приказваме, след като си излежиш наказанието.
Като прекара четирите дни в ареста, той вече не моли за прошка, а мрачно заяви:
— Напускам колонията,
— Добре.
— Дайте ми документ!
— Никакви документи!
— Сбогом.
— Със здраве.
14. Мастилници между съседи
Ние не знаехме къде бе отишъл Осадчи. Говореше се, че бил отишъл в Ташкент, защото там всичко било евтино и могло да се живее весело, други казваха, че Осадчи имал в нашия град чичо, а трети ги поправяха, че не бил чичо, а един познат колар.
Не можех да дойда на себе си след новото педагогическо падение. Колонистите ми додяваха с въпроси, не съм ли чувал нещо за Осадчи.
— Какво пък ви интересува толкова Осадчи? Защо се безпокоите така?
— Ние не се безпокоим — каза Карабанов. — Само, че по-добре е, ако беше тук. За вас би било по-добре...
— Не разбирам.
Карабанов ме погледна с мефистофелски поглед:
— Струва ми се, че не ви е добре там, на душата...
— Махайте се оттук с вашите душевни разговори! Какво сте си въобразили? Че и душата ми е вече на ваше разположение ли? — креснах му аз.
Карабанов полекичка се отдалечи.
В колонията кипеше живот, чувах здравия и бодър тон на колонията, под прозореца ми звучаха шеги и закачки всред работата (кой знае защо всичките се събираха под моя прозорец). Никой от никого не се оплакваше. И Екатерина Григориевна веднъж ми каза с такъв израз, като че ли аз съм тежко болен, а пък тя е милосърдна сестра:
— Няма какво да се мъчите, ще ви мине.
— Ами, че аз не се и мъча. Ще мине, разбира се. Как е в колонията?
— И сама не знам как да си обясня това, в колонията сега е добре, човечно някак си. Нашите евреи са прелест: те са малко поизплашени от всичко това, прекрасно работят и страшно се смущават. .Знаете ли, по-възрастните просто ги заобикалят с внимание. Митягин върви подир тях като бавачка: накара Глейзер да се умие, острига го, даже копчета му заши.
Да. Значи всичко вървеше добре, но каква бъркотия и какви дрипи запълваха моята педагогическа душа! Една мисъл ме потискаше: нима не ще успея да намеря къде е тайната на успеха. Та нали тя уж ми беше в ръцете, нали оставаше само да я хвана? У много колонисти очите бяха почнали да блещукат с нов блясък. И изведнъж всичко рухна така безобразно. Нима всичко трябва да се почва отначало.
Възмущаваше ме и безобразно организираната педагогическа техника, и моето техническо безсилие. С отвращение и злоба мислех за педагогическата наука,
„Колко хиляди години съществува тя! Какви имена, какви блестящи мисли Песталоци,(18) Русо, Натори, Блонски! Колко книги, колко хартия, колко слава! А в същото време празно място, няма нищо, не можеш да се справиш с един безобразник. Няма ни метод, ни инструмент, ни логика, просто нищо няма. Някакво измамничество!”
За Осадчи мислех най-малко. Записал го бях чисто и просто в „разход”, причислил го бях към неизбежните във всяко производство загуби и развалени изделия. Кокетливото напущане на колонията от него още по-малко ме смущаваше.