Впрочем той скоро се върна.
Сполетя ни нов скандал, при съобщението за който аз най-сетне узнах какво значи, когато се каже, че някому са настръхнали косите.
В една тиха, студена нощ шайка колонисти-горкиевци, при участие на Осадчи, се спречкала с пироговските ергени. Спречкването се превърнало в бой; от наша страна преобладавало хладно оръжие — ками, от тяхна страна — огнестрелно — карабини. Боят свършил в наша полза. Ергените били отблъснати от мястото, където се събира улицата, а след това позорно побягнали и се скрили в зданието на селския съвет. В три часа зданието на селския съвет било превзето с пристъп, т. е. вратите и прозорците били издънени и боят преминал в енергично преследване. Ергените изскочили от същите тия врати и прозорци и се разбягали по домовете си, а колонистите се върнали в колонията с голямо тържество.
Най-ужасното беше, че селският съвет бил напълно разкъртен и на другия ден не можело да се работи в него. Освен прозорците и вратите, масите и скамейките също били направени негодни, книжата били разхвърлени и мастилниците — изпочупени.
Сутринта бандитите се събудиха като невинни младенци и отидоха на работа. По пладне при мен дойде пироговският председател и ми разказа за събитията през миналата нощ.
Учудено гледах тоя възстар, сух, умен селянин: защо ли е седнал още да приказва с мен, защо не повика милицията, та да вземе под стража всички тия мерзавци, па и мен заедно с тях?
Но председателят разказваше за всичко не толкова с яд, колкото с тъга, и най-много се безпокоеше, ще поправи ли колонията прозорците и вратите, ще поправи ли масите и не може ли колонията да му даде на него, пироговския председател, още сега две мастилници!
Аз се бях просто сащисал от учудване и не можех да разбера как да се обясни такова „човечно” отношение към нас от страна на властта. След това реших, че председателят, както и аз, още не може да побере в главата си целия ужас на събитията: той просто бърбори нещо, та как да е поне да „реагира”.
Съдех по себе си: и аз бях способен само да бъбря нещо:
— А, добре... разбира се, ние всичко ще поправим... А, мастилници ли? Че можете да вземете ей тези.
Председателят взе мастилниците и предпазливо ги прибра в лявата си ръка, като ги притискаше към корема си. Това бяха обикновени, неизливащи се мастилници.
— И тъй, ние всичко ще поправим. Още сега ще изпратя майстори. Само, че за стъклата ще трябва да почакате, докато докараме от града.
Председателят ме погледна с благодарност.
— Не, не, може и утре. Тогава, знаете, когато ще има и стъкла, може всичко наведнаж да се направи...
— Аха. Добре, добре, значи утре.
Но защо все пак той не си отива, тая баба-председател.
— Вие сега в къщи ли си отивате?
— Да.
Председателят се огледа, извади от джоба си една жълта кърпа, изтри с нея съвършено чистите си мустаци, па се премести по-близо до мен.
— Тук, разбирате ли, работата е такава... вчера вашите момчета взели... нали знаете, млади хора... там било и моето момче. Та, млади хора, да се покажат, не за нещо друго, боже пази... Понеже другарите му, знаете ли, се снабдили, па и той... Аз казвам: такова е времето, наистина, че всеки си има...
— Ама каква е работата? — го попитах аз. — Простете, но не разбирам.
— Карабина — каза без заобикалки председателят.
— Карабина ли?
— Карабина, я!
— Та какво?
— Ах ти, господи, та нали ви казвам: забавлявали се, че какво, е... Станало каквото станало... Та вашите взели... от моя и още там, не зная, може и някой друг да е изгубил, защото знаете, пийнали хора... От къде ли вземат тая ракия?
— Кои хора са пийнали?
— Ах ти, господи, кои... Че можеш ли ги разбра, ами, че аз не съм бил там, но се приказва тъй, че вашите всички били пияни.
— Ами вашите?
Председателят се обърка:
— Ами нали ви казвам, аз не съм бил там... То, наистина, вчера беше неделя. Но не за това ми е думата. Знаете ли, младежка работа, какво пък, най-сетне, и вашите момчета, аз не казвам нищо, е... се сбили, но нали никого не са убили и ранили. Може би от вашите има някой? — попита изведнъж страхливо той.
— С нашите още не съм приказвал.
— Аз не чух... Но казвал някои, че имало уж и изстрели, два или три, ония, (чини ми се, като побягнали, защото вашите, знаете ли, са народ горещ, а нашите са селяни, естествено докато се обърнат насам-нататък... хе-хе-хе-хо!
Старецът се смее, присвил очичките си, мил такъв и близък. На такива старци винаги викат „татенце”. Смея се и аз, като го гледам, а в душата ми е непоносимо безредие.
— Значи според вас не е станало нищо страшно сбили — се и ще се помирят?
— Точно тъй, точно тъй, ще се помирят. Нима когато аз бях млад, така се биеха зарад моми? Моят брат Яков бе пребит до смърт от ергените. А вие повикайте момчетата, поприказвайте с тях, друг път да не правят такива работи.
Излязох на входа.
— Я повикай ония, които са били вчера в Пироговка.
— А къде са те? — ме попита пъргавият малчуган, който тичаше по някаква бърза работа из двора.
— Нима не знаеш кой е бил вчера в Пироговка?
— О, какъв сте хитър... По-добре ще ви повикам Бурун.
— Е, викни Бурун!
Бурун се яви пред входа.
— Осадчи в колонията ли е?
— Дойде, работи в работилницата.
— Ето какво ще му кажеш: вчера нашите са вдигнали скандал в Пироговка и работата е много сериозна.
— Да, казваха нашите момчета.
— Та ето какво: кажи веднага на Осадчи всички да се съберат тук, председателят е при мен. И да не дрънкат лъжи, че може много печално да се свърши тая работа.
Кабинетът се напълни с „пироговци”: Осадчи, Приходко, Чобот, Опришко, Галатенко, Голос, Сорока и не помня кой още. Осадчи се държеше свободно, като че ли нищо не е имало помежду ни. Аз пък не исках да напомням за стари работи пред чужд човек.
— Вчера сте били в Пироговка, били сте пияни, безобразничили сте, хората са искали да ви умирят, а вие сте набили ергените и сте разкъртили селския съвет. Тъй ли е?
— Не съвсем тъй, както казвате — взе думата Осадчи. — Действително момчетата бяха в Пироговка, а пък аз там живях три дена, защото, знаете... Пияни не бяхме, това не е истина. Ето на, неговият Панас още през деня беше гулял със Сорока и Сорока действително беше пийнал... мъничко, да. Голос също беше почерпен от някой познат. А всички останали бяха как го се следва. А след това идва при мен един там, Харченко, и вика: „Горе ръцете!”, а сам се цели с карабина срещу мен. Е, наистина, ударих .му един по муцуната. И почна... Те ни мразят, защото момичетата предпочитат с нас...
— Какво почна?
— Че нищо, сбихме се. Ако те не бяха стреляли, нищо не би станало. А Панас гръмна и Харченко също, е, и ние ги погнахме. Не искахме да ги бием, само искахме да им вземем карабините, а те се затвориха. Тогава Приходко вие го знаете — като блъсна...
— Като блъсна зер! Наблъскали сте хубаво! Къде • са карабините? Колко са?
— Две.
Осадчи се обърна към Сорока:
— Донеси ги!
Донесоха карабините. Пуснах момчетата да си вървят в работилниците. Председателят се бавеше около карабините:
— Е какво, мога ли да ги взема?
— Че защо? Вашият син няма право да носи карабина и Харченко също. Нямам право да ги връщам.
— Ами, че защо са ми изтрябвали? Недейте ги връща, нека останат у вас, може да ви потрябват да подплашите понякога крадците из гората. Аз искам да кажа, знаете, вие не предавайте на тая работа... младежка работа, знаете...
— Тоест... да не се .оплаквам никъде ли?
— Е да, разбира се...