Аз се засмях:
— Че защо ще се оплаквам? Ние по съседски ще уредим тая работа.
—-Тъй, тъй зарадва се старецът, по съседски... какво ли не се случва! Ако за всичко се съобщава на началството...
Председателят си отиде и на сърцето ми олекна.
Собствено казано, аз бях длъжен да използвам цялата тая история за педагогически поучения. Но и аз, и момчетата така се радвахме, дето всичко свърши благополучно, че тоя път мина без педагогика. Не ги наказах; те ми дадоха дума да не ходят в Пироговка без мое разрешение и да се сдобрят с пироговските ергени.
15. „Нашето беше най-хубаво”
През зимата на 1922 година в колонията имаше шест момичета. По това време Оля Воронова се заглади и чудесно разхубавя. Момчетата се заглеждаха в нея не на шега, но Оля беше с всички еднакво мила, недостъпна и само Бурун й беше приятел. Зад широките плещи на Бурун Оля не се боеше от никого и можеше да се отнася с пренебрежение даже към влюбеността на Приходко, най-силния, най-глупавия и неразбран човек в колонията. Бурун не беше влюбен; между него и Оля имаше действително хубава младежка дружба; и това обстоятелство увеличаваше много уважението на колонистите и към Бурун, и към Воронова. Въпреки красотата си, Оля не изпъкваше особено. На нея много й харесваше селското стопанство; даже и най-тежката полска работа я увличаше като музика и тя мечтаеше:
— Като порасна, непременно ще се омъжа за селянин.
Момичетата предвождаше Настя Ночевная. Тя беше изпратена в колонията с огромен пакет, в който имаше много работи, написани за Настя: била крадла, продавачка на крадени вещи, съдържателна на разбойнически вертеп. И затова ние гледахме на Настя като на чудо. Тя беше необикновено честен и симпатичен човек. Настя нямаше повече от петнадесет години, но беше едра, имаше бяло лице, гордо вдигната глава и твърд характер. Тя можеше да се поскара на момичетата, но без заядливост и крясъци, умееше с един поглед да вкара в пътя когото и да било от колонистите и късо и внушително да го смъмри:
— Ти защо си натрошил и хвърлил хляба? Богат ли стана, или си свършил техническо училище при свинете? Я разчисти веднага!
И гласът на Настя беше дълбок, гръден, издаваше сдържана сила.
Настя се сдружи с възпитателките, упорито и много четеше и без каквито и да било съмнения вървеше към набелязаната цел — работническия факултет. Но работническият факултет беше за Настя още отвъд далечния хоризонт, както и за другите, които се стремяха към него: Карабанов, Вершньов, Задоров, Ветковски. Нашите първенци бяха много малограмотни и мъчно овладяваха премъдростите на аритметиката и политическата грамотност. Най-образована от всички беше Раиса Соколова и през есента на 1921 година ние я изпратихме в киевския работнически факултет.
Всъщност това беше безнадеждна работа, но на нашите възпитателки много им се искаше да имат студентка от колонията в работническия факултет. Целта беше прекрасна, но Раиса малко подхождаше за такова свято дело. Тя се готви цялото лято за работническия факултет, но трябваше насила да я караме да чете, защото Раиса не се стремеше към никакво образование.
Задоров, Вершньов, Карабанов — все хора с вкус към науката, бяха много недоволни, че пращаме Раиса в работническия факултет. Вершньов, колонист, който се отличаваше с чудната способност да чете по цяло денонощие, даже и когато надува меха в ковачницата, голям любител и търсач на истината, винаги негодуваше, когато си спомняше за лъчезарното Раисино бъдеще и ми казваше със заекване:
— Как не разбирате т-т-т-ова? Раиса в-в-все ед-д-д-но ще свърши в затвора.
Карабанов се изразяваше още по-определено:
— Никога не очаквах от вас такава глупост.
Задоров, без да се стеснява от присъствието на Раиса, се усмихваше с погнуса и безнадеждно махаше ръка:
— Рабфаковка! Прилепили гърбавия до стената.
В отговор на всички тия сарказми Раиса се усмихваше кокетно и сънливо и макар, че не се стремеше към работническия факултет, беше доволна: харесваше й, че ще отиде в Киев.
Аз бях съгласен с момчетата. Действително, каква студентка може да излезе от Раиса! И сега, докато се подготвяше за рабфака, тя получаваше от града някакви подозрителни писъмца, скришно излизаше от колонията и при нея, също скришно, идваше Корнеев — бивш колонист, който прекара в колонията всичко на всичко три седмици, крадеше ни съзнателно и редовно, а след това бе заловен в кражба из града, постоянен клиент на углавната милиция, същество крайно гнило и отвратително, един от малцината, от които аз се отказах още при първия поглед.
Раиса издържа изпита за постъпване в рабфака. Но една седмица след това щастливо съобщение нашите се научиха отнякъде, че Корнеев също заминал за Киев.
— Ей сега ще почне истинската наука — каза Задоров.
Зимата вече наближаваше. Раиса пишеше понякога, но от писмата й нищо не можеше да се разбере. Ту като че ли всичко било благополучно, ту излизаше, че учението вървяло трудно и никога не й стигали парите, макар, че получаваше стипендия. Веднъж в месеца ние й изпращахме 20—30 рубли. Задоров уверяваше, че с тия пари Корнеев щял хубаво да се нагости, и това доста приличаше на истина. Най-много си изпащаха възпитателните, инициатори на киевската история.
— Всеки вижда, че от тая работа нищо няма да излезе, само вие не виждате. Как е възможно това: ние да виждаме, а вие да не виждате.
През януари Раиса неочаквано пристигна в колонията с всичките си кошнички и каза, че била пусната за ваканцията. Но тя нямаше никакви отпускни документи и по цялото й поведение личеше, че няма намерение да се връща в Киев. На запитването ми киевският рабфак съобщи, че Раиса Соколова престанала да посещава института и заминала от общежитието неизвестно къде.
Работата беше ясна. Трябва да се отдаде справедливост на момчетата: те не дразнеха Раиса, не й напомняха за несполучливото студентство и като че ли даже бяха забравили за цялото това приключение. Първите дни след нейното пристигане наистина се смяха до насита над Екатерина Григориевна, която и без това беше крайно смутена, но изобщо смятаха, че се е случило нещо най-обикновено, което те предварително са предвиждали.
През март Осипова сподели с мен едно тревожно съмнение: известни признаци я карали да мисли, че Раиса е бременна.
Аз се смразих. Намирахме се в усложнено положение. Помислете само: бременна възпитаница в една детска колония. Аз чувствах, че около нашата колония, в града, в народопросветното ведомство има доста голям брой добродетелни лицемери, които непременно ще се възползуват от случая и ще дигнат страшен шум: в колонията царува полова разпуснатост, в колонията момчетата живеят с момичетата. Плашеше ме и самата обстановка в колонията, и трудното положение на Раиса като възпитаница. Помолих Осипова да поприказва интимно с Раиса.
Раиса решително отрекла, че е бременна, и даже се обидила:
— Нищо подобно! Кой е измислил тая мръсотия? И откога възпитателните са почнали да се занимават с клюки?
Бедната Осипова действително почувствувала, че не е постъпила добре. Раиса беше доста пълничка и привидната бременност можеше да се обясни просто с нездраво затлъстяване, толкова повече, че действително във външността й не личеше нищо определено. Повярвахме на Раиса.
Но след седмица, Задоров ме извика една вечер на двора, за да поприказваме насаме.
— Знаете ли, че Раиса е бременна?
— Ами ти откъде знаеш?
— Чуден човек! Че не се ли вижда, или какво? Всички знаят това — мислех, че и вие знаете.
— Е, та какво от това, ако е бременна?
— Нищо... Само, че защо крие? Бременна — бременна, но защо си дава вид, че няма нищо подобно? Па ето ви едно писмо от Корнеев. Тук... виждате ли, пише — „мила женичке”. Ние от по-рано знаехме това. Безпокойството се засили и всред педагозите.
Най-сетне тая история почна да ме дразни:
— Какво има тук за безпокойство? Ако е бременна, значи ще роди. Ако сега скрива, раждането не може да се скрие. Няма нищо ужасно, ще си има дете, и това си е.