Извиках Раиса при себе си и я попитах:
— Кажи истината, Раиса: бременна ли си?
— Какво всички сте се лепнали за мен? Какво е това, наистина, лепнали се като смола: бременна, та бременна! Нищо подобно, разбирате ли вие, или не?
Раиса заплака.
— Виж какво, Раиса — ако си бременна, не трябва да криеш това. Ние ще ти помогнем да се настаниш на работа, па може и тук в колонията, ще ти помогнем и с пари. Нали за детето всичко трябва да се приготви, да се ушият пеленки и прочее...
— Ама няма нищо подобно! Не искам никаква работа, оставете ме на мира!
— Добре, върви си!
Тъй не узнахме нищо в колонията. Можехме да я изпратим при лекар на изследване, но по тоя въпрос мненията на педагозите се разделяха. Едни настояваха по-скоро да се изясни работата, другите поддържаха мен, като доказваха, че за едно момиче такова изследване е много тежко и обидно, че най-сетне то не е нужно, защото и без това рано или късно истината ще излезе наяве, па и няма защо да се бърза: ако Раиса е бременна, тя е най-много на петия месец. Нека се успокои, нека свикне с тая мисъл, пък тогава вече трудно ще може да се скрива.
Оставихме Раиса на мира.
На 15 април в градския театър имаше голямо педагогическо събрание, на което аз държах реферат върху дисциплината. Успях да свърша реферата още първата вечер, но около изказаните от мен мисли се развиха страстни разисквания и трябваше обсъждането на реферата да продължи следния ден. В театъра присъстваха почти всички наши възпитатели и някои от по-възрастните колонисти. Останахме да нощуваме в града.
По това време вече от колонията се интересуваха и вън от нашата губерния, та на другия ден театърът беше препълнен с народ. Между различните въпроси, които ми се задаваха, имаше и въпроси за съвместното възпитание. В това време съвместното възпитание на момчета и момичета в колониите за правонарушители беше забранено от закона; нашата колония единствена в Съюза правеше опит за съвместно възпитание.
Като отговарях на въпроса, аз си спомних за миг за Раиса, но даже нейната възможна бременност не изменяше нищо във въпроса за съвместното възпитание. Аз доложих на събранието, че в тая област всичко у нас е напълно благополучно.
През време на почивката ме извикаха в преддверието. Натъкнах се на запъхтения Братченко: той беше долетял в града на кон и не бе пожелал да каже на никого от възпитателите в какво се състои работата.
— Нещастие ни сполетя, Антон Семьонович. В спалнята на момичетата се намери мъртво дете.
— Как мъртво дете?
— Мъртво, съвсем мъртво. В кошницата на Раиса. Ленка миела пода и погледнала в кошницата, може би искала да вземе нещо, а пък там — мъртво дете.
— Какво дърдориш?
Можете ли да си представите нашето самочувствие? Никога още не бях преживял подобен ужас. Възпитателките, бледни и разплакани, се измъкнаха как да е от театъра и заминаха с файтон за колонията. Аз не можех да тръгна с тях, защото трябваше да отбивам нападките срещу своя реферат.
— Къде е сега детето? — попитах Антон.
— Иван Иванович го заключи в спалнята. Там е, в спалнята.
— А Раиса?
— Раиса седи в кабинета, там я пазят момчетата.
Изпратих Антон в милицията да съобщи за намереното, а сам останах да продължа споровете за дисциплината.
Едва привечер стигнах в колонията. Раиса седеше на дървения миндер в кабинета ми, разчорлена и облечена в мръсната престилка, с която работеше в пералнята. Когато влязох, тя не ме погледна и още по-ниско наведе глава. На същия миндер Вершньов се беше обкръжил с книги: очевидно той правеше някаква справка, защото бързо прелистваше една подир друга книгите и не обръщаше никому никакво внимание.
Аз разпоредих да се снеме кофарът от вратата на спалнята и кошницата с трупа да се пренесе в килера.
Късно вечерта, когато вече всички си бяха легнали, попитах Раиса:
— Защо направи това?
Раиса повдигна глава, погледна ме тъпо, като животно, и си поправи престилката на коленете.
— Направих го, и това то.
— Защо не ме послуша?
Изведнъж тя тихо заплака.
— И сама не знам.
Оставих я да нощува в кабинета под охраната на Вершньов, чиято читателска страст осигуряваше най- пълна бдителност. Всички се бояхме, че Раиса може да посегне върху себе си.
Сутринта дойде следователят, следствието не продължи дълго, нямаше кой да се разпитва. Раиса разказа за престъплението си с оскъдни, но точни изрази. Детето родила през нощта в самата спалня, в която спяха още пет момичета. Ни едно от тях не се събудило. Раиса обясни това по най-прост начин:
— Стараех се да не охкам.
Веднага след раждането тя задушила детето с кърпата си. Отричаше умишлено убийство:
— Не исках да направя това, но то почна да плаче.
Тя скрила трупа в кошницата, с която беше отишла в рабфака, като смятала следната нощ да го изнесе и хвърли в гората, с надеждата, че лисиците ще го изядат и никой не ще узнае. Сутринта отишла на работа в пералнята, където момичетата перели дрехите си. Закусвала и обядвала с всички колонисти, била само „тъжна”, според думите на момчетата.
Следователят откара Раиса със себе си, а за трупа даде нареждане да се отнесе в моргата на една от болниците за аутопсия.
Педагогическият персонал беше деморализиран до последна степен от това събитие. Мислеха, че е настанал последният час на колонията.
Колонистите пък бяха донякъде в повишено настроение. Момичетата се плашеха от вечерната тъмнина и от собствената си спалня, в която за нищо на света не искаха да нощуват без момчетата. Няколко нощи подред в спалнята им стърчаха Задоров и Карабанов. Всичко това свърши с това, че и момичетата, и момчетата не спяха и даже не се събличаха. Любимото занятие на момчетата през тия дни беше станало да плашат момичетата! Те се явяваха под прозорците им, обвити и бели чаршафи, устройваха страхотии концерти по тръбите на печките, скриваха се тайно под кревата на Раиса и вечер пищяха оттам колкото им глас държи. Към самото убийство момците се отнасяха като към нещо много просто. При това те до един не бяха съгласни с възпитателите, когато се обясняваха възможните подбуди на Раиса. Педагозите бяха уверени, че Раиса е удушила детето в припадък на момински свян: в напрегнатото състояние, в което тя се е намирала сред спящите в спалнята, действително ненадейно заврякало детето и тя се уплашила, че момичетата ей сега ще се събудят.
Задоров се съдираше от смях, като слушаше тия обяснения на прекалено психологически настроените педагози.
— Я не приказвайте такива глупости! Какъв ти момински свян! Всичко е обмислено предварително, затова тя не искаше да признае, че ще ражда скоро. Всичко предварително е било обмислено и обсъдено заедно с Корнеев. И това за кошницата, и за занасянето в гората. Ако го беше направила от срам, нима би отишла сутринта така спокойно на работа? Ако зависеше от мен, аз бих застрелял още утре тая Раиса. Гадина беше и гадина ще си остане завинаги. А вие разправяте за за момински свян! Че тя никога не е имала никакъв свян.
— В такъв случай, каква е целта, защо е направила това? — задаваха убийствен въпрос педагозите.
— Целта е много проста: защо й е дете? Детето изисква грижи — трябва да се кърми и прочее. Много им е изтрябвало детето, особено на Корнеев.
— Хайде де! Не може да бъде...
— Не може да бъде ли? Чудни хора сте! Разбира се, Раиса няма да каже, но аз съм убеден, че ако се попритисне здравата, ще се открият такива работи...
Момчетата бяха съгласни със Задоров без каквато и да било сянка от съмнение. Карабанов беше уверен, че „такава работа” Раиса прави не за пръв път, че още преди идването й в колонията е имало навярно нещо подобно.
На третия ден след убийството Карабанов откара детския труп в някаква болница. Върна се много въодушевен: