— Ой, какви ли не работи видях! Там има поставени в стъкленици не по-малко от тридесетина такива дечурлига. Някои са тъй страшни: с ей такива глави, на едно краката извити и не може да се разбере човек ли е, или жаба. Нашето — къде ти! Нашето беше най- хубаво.
Екатерина Григориевна заклати укорително глава, но и тя не можа да сдържи усмивката си:
— Какво приказвате, Семьон, как не ви е срам!
Децата наоколо се смеят. На тях им бяха вече омръзнали омърлушените постни физиономии на възпитателите.
След три месеца съдиха Раиса. Пред съда беше извикан целият педагогически съвет на колонията „Максим Горки”. В съда царуваше психологията и теорията на моминския свян. Съдията ни упрекваше, задето не сме насадили правилен възглед. Ние, разбира се, не можехме да протестираме. Бях извикан в съвещателната зала на съда, гдето ме попитаха:
— Можете ли да я приберете пак в колонията?
— Разбира се.
Раиса беше осъдена на осем години затвор условно и беше незабавно предадена под отговорния надзор на колонията.
Тя се върна при нас, като че ли нищо не е станало, донесе със себе си великолепни жълти полуботушки и блестеше на вечеринките ни във вихъра на валса, като възбуждаше със своите полуботушки непоносимата завист на нашите перачки и на момичетата от Пироговка.
Настя Ночевная ми каза:
— Махнете Раиса от колонията, инак ние сами ще я махнем. Отвратително е да се живее в една стая с нея.
Побързах да я настаня на работа в една трикотажна фабрика. Няколко пъти я срещнах в града. През 1928 година отидох в тоя град по работа и неочаквано зад бюфета на една гостилница съзрях Раиса и веднага я познах: тя се беше оправила и в същото време беше станала по-мускулеста и по-стройна.
— Как си?
— Добре. Бюфетчийка съм. Имам две деца и добър мъж.
— Корнеев ли?
— А, не — усмихна се тя, — старото е забравено. Него отдавна го заклаха на улицата. Ами знаете ли какво, Антон Семьонович?
— Какво?
— Благодаря ви, че тогава не ме натопихте. Откакто постъпих във фабриката, зарязах старото.
16. Габерсупа
През пролетта ни сполетя ново нещастие — петнист тиф. Пръв заболя Костя Ветковски.
Ние нямахме лекар в колонията. Екатерина Григориевна, която някога беше посещавала известно време медицински институт, лекуваше в ония необходими случаи, когато хем не можеше да се мине без лекар, хем беше неудобно да се вика лекар от града. В колонията тя се беше вече специализирала да лекува краста и да дава бърза помощ при порязване, изгаряне, натъртвания; а зимно време поради несъвършенствата на обувките ни, имаше много момчета с измръзнали крака. Това бяха, чини ми се, всичките болести, от които благоволяваха да боледуват колонистите —те не обичаха много да се занимават с лекари и лекарства.
Винаги съм се отнасял с дълбоко уважение към колонистите именно зарад тяхната медицинска невзискателност и сам се научих на много нещо от тях в тая област.
Ние бяхме свикнали да не се смятаме за болни, ако имахме температура до 38 градуса, и се надпреварвахме помежду си в издръжливост. Впрочем това беше почти необходимо просто затова, че лекарите идваха много неохотно в колонията.
Ето защо, когато заболя Костя и температурата му се оказа близо четиридесет градуса, ние отбелязахме това като нещо ново в живота на колонията. Накарахме Костя да си легне в леглото и се мъчехме да му оказваме всякакво внимание. Вечер приятелите му се събираха при неговото легло. А понеже мнозина се отнасяха добре към него, вечер го обкръжаваше цяла тълпа. За да не лишаваме Костя от компания и да не смущаваме момчетата, ние също прекарвахме вечерните часове при леглото на болния.
След три дена Екатерина Григориевна разтревожена ми съобщи своето безпокойство: болестта много приличала на петнист тиф. Аз забраних на момчетата да се доближават до леглото, но беше невъзможно да се изолира Костя както трябва, момчетата трябваше да се занимават и да се събират вечер в същата стая.
След още един ден, когато на Ветковски му стана много зле, ние го увихме в юргана, с който се покриваше, сложихме го във файтона и аз го откарах в града.
В приемната на болницата ходят, лежат и пъшкат четиридесетина души. Лекарят дълго не идва. Вижда се, че тук отдавна са се сащисали и, че настаняването на болни в болницата не обещава нищо хубаво. Най-сетне идва лекарят. Той лениво повдига ризата на нашия Ветковски, сумти старчески и лениво казва на записващия фелдшер:
— Петнист тиф. В болничните бараки!
Извън града, в полето, бяха останали от войната двадесетина дървени бараки. Аз дълго се лутам между сестрите, болните и санитарите, изнасящи покрити с чаршафи носилки. Казват ми, че болният трябва да бъде приет от дежурния фелдшер, но никой не знае къде е той и никой не иска да го намери: най-сетне аз губя търпение и се нахвърлям върху първата срещната сестра, като употребявам думите „безобразие”, „безчовечно”, „възмутително”. Моят гняв помага: събличат Костя и го отвеждат някъде.
Като се върнах в колонията, научих, че са легнали със същата температура Задоров, Осадчи и Белухин. Впрочем Задоров сварих още на крака, тъкмо в мига, когато той отговаряше на придумванията на Екатерина Григориевна да си легне.
— Чудна жена сте! Защо ще лягам? По-добре ей сега ще ида в ковачницата, там Софрон мигновено ще ме излекува...
— Как ще ви излекува Софрон? Защо говорите глупости!
— Ами, със същото, с което и себе си лекува: ракия, пипер, сол, олеонафт и малко смазка за колелета! — се смее Задоров изразително и откровено както винаги.
— Вижте, Антон Семьонович, до каква степен сте ги разпуснали! — се обръща Екатерина Григориевна към мен. — Софрон щял да го излекува! Вървете си лягайте!
Задоров гореше цял и личеше, че едва се крепи на краката си. Хванах го под мишница и мълчаливо го поведох към спалнята. Там Осадчи и Белухин лежаха вече на леглата си. Осадчи страдаше и беше недоволен от състоянието си. Отдавна съм забелязал, че такива „бабаити” винаги трудно понасят болестите. Затова пък Белухин както винаги беше в най-приятно настроение.
Нямаше в колонията човек по-весел и по-радостен от Белухин. Той произхождаше от стар работнически род из Нижни Тагил; по време на глада тръгнал да търси хляб, в Москва бил задържан при някаква проверка на документи и настанен в детски дом, откъдето избягал и свикнал с улицата, пак бил задържан и пак избягал. Като човек предприемчив, той се стараел да не краде, а повече спекулирал, но сам .след това разказваше за спекулациите си с добродушен смях: те бяха винаги много смели, своеобразни и несполучливи. Най-накрая Белухин се убедил, че не то бива за спекулация, и решил да замине за Украйна.
Белухин се беше учил някога в училище, знаеше от всичко по малко, беше момък отракан и много преживял, но в същото време, да му се чудиш, беше диво неграмотен. Срещат се такива момчета: уж са изучили грамотността и дробите познават, и от проценти разбират, но всичко това излиза у тях някак си недодялано и даже смешно. И приказките на Белухин бяха недодялани, макар че в тях имаше и живот, и ум.
Докато лежеше болен от тиф, той приказваше безспирно и както винаги остроумието му се удвояваше от случайното комично съчетание на думи:
— Тифът е медицинска интелигентност, тогава защо се е залепил за един работник по природа като мен? Когато се роди социализмът, тогава тоя бацил и до прага няма да го допуснем, а пък ако, да речем, толкова му потрябва нещо: да получи дажба или нещо друго, защото, да си кажем правото, и на него му се иска да живее, тогава нека се обърне към моя секретар-писател. А за секретар ще нагласим Коля Вершньов, защото той е неразделен с книжката, както кучето с бълхата. Коля ще покаже интелигентност и за него, според демократическото равенство, ще бъде безразлично дали тифът е бълха или бацил.
— Аз ще бъда секретар, а ти какво ще правиш при социализма? — пита, заеквайки, Коля Вершньов.