— Зарад теб сега всички ще сърбаме тая попара!
Останалата част от деня посветихме на планове за нашия бъдещ живот. Но възпитаниците изслушваха предложенията ми с учтива небрежност, като гледаха по-скоро да се махнат от очите ми.
А на сутринта Лидия Петровна развълнувана дойте при мен и каза:
— Аз не знам как да разговарям с тях... Казвам им: трябва да се отиде за вода на езерото, а единият от тях, един такъв с прическа, си обува ботушите и с ботуша право в лицето ми: „Виждате ли какви тесни ботуши ми е ушил обущарят!”
Първите дни те даже не ни обиждаха, а просто не ни забелязваха. Привечер свободно излизаха от колонията и се връщаха сутрин, като се усмихваха сдържано на моето задушевно социално-възпитателско(8) мъмрене. След една седмица Бендюк беше арестуван от пристигналия агент на углавната милиция зарад убийство и грабеж, извършени през нощта. Лидочка, изплашена до смърт от това събитие, плачеше в стаята си и излизаше само за да задава на всички въпроса:
— Ами какво е това? Как може тъй? Отишъл и убил?
Екатерина Григориевна се усмихваше сериозно и мръщеше вежди:
— Не знам, Антон Семьонович, сериозно не знам... Може би трябва просто да си идем... Аз не знам какъв тон е възможен тук...
Безлюдната гора, която обграждаше колонията ни, празните кутии на нашите, домове, десетината походни легла, брадвата и лопатите като инструменти и половината дузина възпитаници, които категорично отричаха не само нашата педагогика, но цялата човешка култура — всичко това, да си кажем правичката, не съответстваше никак на нашия предишен училищен опит.
През дългите зимни вечери в колонията беше страшно. Колонията се осветляваше от две по-големи лампи: едната в спалнята, другата — в моята стая. Възпитателните и Калина Иванович имаха нещо като „кандила” — първобитни светилници, изнамерени още в древните времена. Горната част от стъклото на моята лампа беше счупена, а останалата част бе винаги опушена, защото Калина Иванович се ползваше често от огъня на моята лампа, за да си запали лулата, като пъхаше за тая цел в лампеното шише половин вестник.
Тая година снежните виелици почнаха рано и целият двор на колонията бе затрупан в снежни преспи, а нямаше кой да разчисти пътеките. Помолих възпитаниците, но Задоров каза:
— Може да се разчистят пътеките, но нека мине зимата: ние ще ги разчистим, а снегът пак ще ги затрупа. Разбирате ли?
Той се усмихна мило и отиде при другарите си, като забрави за съществуването ми. Задоров беше от интелигентско семейство — това отведнъж се виждаше. Говореше правилно и лицето му се отличаваше с оная младежка загладеност, каквато се среща само у добре гледаните деца. Волохов беше съвсем друг човек: широка уста, широк нос, широко разположени очи и всичко това с особена месеста подвижност — същинско лице на бандит. Волохов винаги държеше ръцете си в джобовете на брича и сега той се доближи до мен в същата поза:
— Е, каза ли ви се...
Излязох от спалнята. Гневът ми се сви като някакъв камък в гърдите. Но пътеките трябваше да се разчистят, а вкамененият гняв изискваше движение. Отидох при Калина Иванович:
— Хайде да разчистим снега.
— Какво приказваш! Да не съм се наел тук за черноработник? Ами ония какво? — кимна той към спалнята. Соловеевци-разбойници, а?
— Не искат.
— Ах, паразити такива! Е, да вървим!
Ние с Калина Иванович вече привършвахме първата пътека, когато Волохов и Таранец излязоха и тръгнаха по нея, като се упътваха, както винаги, към града.
— Ето, това е хубаво! — каза весело Таранец.
— Отдавна трябваше да се направи — подкрепи Волохов.
Калина Иванович им прегради пътя.
— Как тъй „хубаво”? Ти, подлецо, се отказа от работа и мислиш, че аз ще работя зарад тебе, а? Няма да вървиш тук, паразит! Тръгвай през снега, че като те бухна с лопатата...
Калина Иванович замахна с лопатата, но след миг тя полетя далеч в снега, лулата полетя на друга страна и учуденият Калина Иванович можа само с поглед да отпрати младежите и да чуе как те му викат отдалеч:
— Сега сам гази снега за лопатата!
Те със смях се упътиха към града.
— Ще се махна оттук, по дяволите! Дума да не става, аз да работя тук! — каза Калина Иванович и си отиде в стаята, като заряза лопатата в пряспата.
Животът ни стана скръбен и страшен. Всяка вечер по шосето за Харков се викаше:
— Помощ!
Ограбените селяни идваха при нас и с трагични гласове молеха за помощ.
Измолих от завеждащия губернския отдел за народна просвета един наган за защита от рицарите по шосето, но скривах положението в колонията. Аз още не губех надежда, че ще измисля някакъв начин да се разбера с възпитаниците.
Първите месеци от създаването на нашата колония бяха за мен и другарите ми не само време на отчаяние и безсилно напрежение — те бяха и месеци на търсене на истината. През целия си живот не съм прочел толкова педагогическа литература, колкото прочетох през зимата на 1920 година.
Това бе времето на Врангел и полската война. Врангел беше някъде наблизо до Новомиргород; съвсем близо до нас, в Черкаси, воюваха поляците; по цяла Украйна кръстосваха разни бандити на Махно; около нас мнозина се намираха в блакитно-жълто очарование;(9) но ние в нашата гора, подпрели глава с ръце, се мъчехме да забравим за грохота на големите събития и четяхме педагогически книги.
Главната поука от това четене за мен бе силната и, кой знае защо, изведнъж дълбока увереност, че в ръцете ми няма никаква наука и никаква теория, че теорията трябва да се извлече от цялата съвкупност реални явления, които стават пред очите ми. Аз отначало даже не разбрах, а просто видях, че ми са нужни не книжни формули, които все едно не можех да приложа на дело, а незабавен анализ и незабавно действие.
С цялото си същество чувствах, че трябва да бързам, че не мога да чакам вече нито ден. Колонията все повече и повече заприличваше на разбойнически вертеп, в отношенията на възпитаниците към възпитателите все повече изпъкваше тонът на постоянни подигравки и безобразия. Пред възпитателните вече започнаха да разказват мръсни анекдоти, грубо искаха да им се донесе обядът, хвърляха чинии в трапезарията, демонстративно си играеха с камите и подигравателно разпитваха кой какво притежава:
— Знаете ли, винаги може да потрябва... в трудни минути.
Те решително отказаха да насекат дърва за печката и в присъствието на Калина Иванович разтрошиха дървения покрив на бараката. Това те направиха с дружелюбни шеги и смях:
— Докато сме ние тук, ще стигне!
Калина Иванович пръскаше милиони искри от лулата си и разперваше ръце:
— Приказвай си, ако си нямаш работа, на тия паразити! Виж ти, какви алегантни безобразници! И откъде са научили те, че могат да чупят постройки? Зарад това родителите им заслужават дранголник, паразитите...
И ето, че в края на краищата аз не успях да се удържа на педагогическото въже.
Една зимна сутрин предложих на Задоров да иде да насече дърва за кухнята. Чух обикновения закачливо- весел отговор:
— Върви сам насечи, я колко сте тука!
За пръв път се обръщаха към мене на „ти”.
Обхванат от гняв и обида, доведен до отчаяние и ожесточение от всичките минали месеци, аз замахнах и ударих Задоров по бузата. Ударих го силно, той не се удържа на краката си и падна връз печката. Аз го ударих повторно, сграбчих го за яката, вдигнах го и го ударих трети път.
Изведнъж забелязах, че той страшно се изплаши. Бледен, с треперещи ръце, той побърза да си сложи фуражката, след това я свали и пак я сложи. Навярно щях да го бия още, но той с охкане тихо прошепна:
— Простете, Антон Семьонович...
Гневът ми беше толкова див и необуздан, та аз чувствах, че само някой да каже думица против мен, ще се хвърля върху всички, че съм готов да убия, да унищожа тая бандитска шайка. В ръцете ми се намери железен ръжен. И петимата възпитаници стояха мълчаливо до креватите си. Бурун бързаше да поправи нещо на костюма си.