Коля седи при краката на Белухин както винаги с книжка и както винаги рошав и със скъсана риза.
— Аз ще пиша закони по какъв начин да те облечем, та да имаш приспособеност към човечеството, а не да бъдеш като просяк, защото това възмущава даже Тоска Соловьов. Какъв четец си ти, щом ей заприличал на маймуна? Па и не всеки маймунджия може да се похвали с такава черна маймуна като тебе. Нали, Тоска?
Момчетата се смееха над Вершньов. Вершньов не се сърдеше и любовно гледаше Белухин със сините си добри очи. Двамата бяха големи приятели, заедно бяха дошли в колонията и заедно работеха в ковачницата, само, че Белухин вече чукаше на наковалнята, а Коля предпочиташе да надува меха, та едната му ръка да бъде свободна за книжката.
Тоска Соловьов, когото наричаха по-често Антон Семьонович — бяхме с него двойни едноименници, — беше всичко на всичко десетгодишен. Той бе намерен от Белухин в нашата гора, умиращ от глад и вече в безсъзнание. Тръгнал от Самарска губерния заедно с родителите си за Украйна, по пътя изгубил майка си, а какво станало след това, не помни. Тоска имаше хубавичко, ясно, детско лице и то беше винаги обърнато към Белухин. Очевидно Тоска беше изживял своя мъничък живот без особено силни впечатления и беше завинаги поразен и прикован към тоя весел и самоуверен шегаджия Белухин, който органически не можеше да се страхува от живота и знаеше цената на всичко на тоя свят.
Тоска стои до главата на Белухин и очичките му горят от обич и възхищение. Той избухва в звънлив, дискантен детски смях:
— Черна маймуна!
— Виж, Тоска ще бъде юнак — казва Белухин, като го измъква иззад кревата.
Тоска, смутен, се навежда над корема на Белухин, завит с юргана.
— Слушай, Тоска, ти да не четеш книгите като Коля, че нали виждаш, той си е съвсем помрачил съзнанието.
— Не той чете книгите, а книгите него четат — казва Задоров от съседния креват.
Аз играя до тях на шах с Карабанов и си мисля: „Те, изглежда, са забравили, че са болни от тиф.”
— Я някой там да повика Екатерина Григориевна.
Екатерина Григориевна идва в образа на разгневен ангел.
— Какви са тия нежности? Защо се върти Тоска тук? Имате ли ум в главата? Това на нищо не прилича!
Тоска изплашено се откъсва от кревата и се дръпва назад. Карабанов го хваща за ръката, кляка и в престорен, панически ужас се отдръпва към ъгъла.
— И аз се страхувам...
Задоров казва дрезгаво:
— Тоска, ами, че хвани за ръката и Антон Семьонович. Защо го изоставяш?
Екатерина Григориевна се оглежда безпомощно всред радостната тълпа.
— Съвсем като зулусите.
— Зулуси са ония, които ходят без панталони, а за храна употребяват познатите си — казва важно Белухин. — Приближи се той ей тъй до някоя госпожица: „Позволете да ни изпратя.” На нея, разбира се, й е драго; „Ах, защо, аз сама ще се изпратя.” — „Не, как може, нима може сама?” Доведе я до най-тясната уличка и я излапа. И даже без горчица.
От далечния ъгъл се чува буйният смях на Тоска. И Екатерина Григориевна се усмихва.
— Там ядат госпожици, а тук пускат малки деца при болен от тиф. Все същото е.
Вершньов намира удобен миг, за да си отмъсти на Белухин.
— 3-з-зулусите н-не ядат н-никакви г-госпожици. И, разбира се, по-к-к-културни са от т-тебе. Ще з-з-зара-зиш Т-т-тоска.
— Ами вие, Вершньов, защо седите на тоя креват? — го забелязва Екатерина Григориевна. — Веднага се махайте оттук!
Вершньов започна смутено да си събира книжките, разхвърляни по кревата на Белухин.
Задоров се намесва:
— Той не е госпожица. Него Белухин няма да го изплюска.
Тоска вече стои до Екатерина Григориевна и казва уж замислено:
— Матвей не яде черни маймуни.
Вершньов отнася под едната си мишница куп книги, а под другата неочаквано се оказва Тоска, който рита с крака, смее се. Цялата тая група се тръшва на леглото на Вершньов в най-далечния ъгъл.
Сутринта дълбоката кола, направена по проекта на Калина Иванович и приличаща малко на ковчег за умрели, е пълна догоре. В дъното на колата седят завита в одеялата нашите тифусни. На края на ковчега е сложена дъска, на която стърчим ние с Братченко.
В душата ми е неприятно, защото предчувствам повтарянето на същото разтакане, както при посрещането на Ветковски. Пък и не съм никак уверен, че момчетата отиват именно за да се лекуват.
Осадчи лежи на дъното и трескаво се увива с юргана си. Из юргана се показва черно-сивата вата, до краката си виждам обувката на Осадчи, изкривена и измачкана. Белухин е турнал юргана на главата си, свил го е на тръба и казва:
— Тия народи ще помислят, че пътуват попове. Защо ли карат толкова много попове?
Задоров се усмихва в отговор и по усмивката се вижда колко му е зле.
В болничните бараки сварваме същото положение. Аз намирам сестрата, работеща в залата, гдето лежи Костя. Тя едва задържа стремителното си тичане по коридора.
— Ветковски ли? Струва ми се в тая зала е...
— В какво състояние е?
— Още нищо не се знае.
Зад гърба й Антон пляска с камшик във въздуха.
— И таз хубава: не се знаело! Как тъй не се знае!
— С вас ли е това момче? — пита сестрата и гледа с погнуса овлажнения, миришещ на тор Антон, по чиито панталони са прилепнали сламки.
— Ние сме от колонията „Максим Горки” — започвам аз предпазливо. — Тук е нашият възпитаник Ветковски. А сега съм докарал още трима, изглежда също болни от тиф.
— Тогава идете в приемната.
— Но в приемната чака цяла тълпа. Освен това аз бих искал момчетата да бъдат заедно.
— Ние не можем да удовлетворяваме всякакви прищевки !— казва тя и си тръгва.
Но Антон й прегражда пътя:
— Как тъй? Не можете ли да поприказвате с човека?
— Вървете в приемната, другари, тук няма какво да се приказва.
Сестрата се разсърдва на Антон, разсърдвам му се и аз:
— Махай се оттук, недей пречи!
Впрочем Антон не се маха. Той гледа учудено сестрата и мене, а аз казвам на сестрата със същия раздразнен тон:
— Дайте си труд да изслушате две думи. Аз искам момчетата непременно да оздравеят. За всеки оздравял ще плащам по тридесет и два килограма пшеничено брашно. Но бих желал да имам работа с един човек. Ветковски е при вас. Наредете така, че и другите момчета да при вас.
Сестрата се слисва, вероятно от обида.
— Как тъй „пшеничено брашно”? Какво е това — подкуп ли? Не разбирам!
— Това не е подкуп, а премия — разбирате ли? Ако вие не сте съгласна, аз ще намеря друга сестра. Това не е подкуп: ние молим за малко повече внимание към нашите болни, за известна, може би, добавъчна работа. Виждате ли, въпросът е там, че те са лошо хранени и нямат, разбирате ли, свои близки.
— Аз и без пшеничено брашно ще ги взема при себе си, щом искате. Колко души са?
— Сега съм докарал трима, но навярно още ще докарам.
— Хайде да вървим!
Аз и Антон тръгваме подир сестрата. Антон хитро ми намигва и кима към сестрата, но явно е, че и той е поразен от тоя обрат на работата, и покорно приема нежеланието ми да отговарям на гримасите му.
Сестрата ни отвежда в някаква стая в далечния ъгъл на болницата. Антон докара нашите болни.
Разбира се, всички са болни от тиф. Дежурният фелдшер учудено гледа юрганите ни, но сестрата му казва убедително:
— Тия са от колонията „Максим Горки”, изпратете ги в моята болнична стая.
— Нима има място при вас?
— Ще ги настаним. Днес се изписват двамина, а за третия креват ще намерим място.
Белухин се сбогува весело с нас:
— Докарайте още, по-топло ще ни бъде!
След един ден изпълнихме желанието му. Докарахме Голос и Шнайдер, а след една седмица — още трима.