За щастие, с това се и свърши.
Няколко пъти Антон се отбива в болницата, за да узнае от сестрата как са нашите момчета. Тифът не можа нищо да направи на колонистите.
Ние вече се канехме да идем в града да ги приберем, когато изведнъж един прекрасен пролетен ден от гората излезе една сянка, увита в юрган. Сянката тръгна право към ковачницата и почна да пищи:
— Ей, гладници, как сте? Ами ти все четеш ли, бе? Не виждаш ли, че от ухото ти е потекла мозъчна нишка...
Момчетата изпаднаха във възторг: макар и слаб и почернял, Белухин си беше предишният веселяк и не се страхуваше от нищо в живота.
Екатерина Григориевна се нахвърли върху му:
— Защо си дошъл пеша, защо не си почакал да дойде колата?
— Виждате ли, Екатерина Григориевна, щях да почакам, ама много ми домъчня за лапането. Като си помислех само, че там нашите ядат пшеничен хляб и каша ядат по пълна паница — такава мъка, разбирате ли, се разпространяваше по цялата ми психология... Не можех да гледам как те ни гощават с тая габерсупа... Ха, ха, ха!
— Каква е тая габерсупа?
— Знаете ли, Гогол е писал за такава супа и това ми страшно много хареса. И в болницата обичаха да употребяват таз габерсупа, а аз, като я видя, такъв смях ми надува организма, че не мога да дойда на себе си: смея се, и това си е. Даже сестрата беше вече почнала да се кара, а мен след това ме досмеша още повече; смея се и не мога да спра. Като си спомня габерсупа... И не мога да ям: щом като похвана лъжицата — умирам от смях. И взех, че ги напуснах... Тук какво, обядваха ли? Май каша има днеска, а?
Екатерина Григориевна намери отнякъде мляко — нали не бива на болен човек веднага каша да се дава?
Белухин радостно й благодари:
— Благодаря, че почетохте умирающия.
Но той все пак изля млякото в кашата. Екатерина Григориевна го погледа-погледа, па махна с ръка.
Скоро се върнаха и останалите.
Антон откара в квартирата на сестрата чувал бяло брашно.
17. Разправията с Шарин
Ние постепенно забравяхме за „нашето е най-хубаво”, забравили бяхме за тифусните неприятности, за зимата с измръзналите крака и със сеченето на дърва, но в народопросветното ведомство не можеха да забравят моите „аркачеевски” формули за дисциплината. В народопросветното ведомство бяха почнали да разговарят с мен почти по аракчеевски:
— Ние ще ликвидираме тоя ваш стражарски опит. Трябва да се гради социално възпитание, а не затвор.
В своя реферат за дисциплината аз си бях позволил да се усъмня в правилността на общоприетите по онова време положения, според които наказанието възпитавало роби, че било необходимо да се даде пълен простор на детското творчество, че трябва да се облягаме най-много на самоорганизацията и самодисциплината. Аз си бях позволил да изложа своето убеждение, че докато още няма създаден колектив и органи на колектива, докато няма традиции и не са възпитани първични трудови и битови навици, възпитателят е длъжен и има право да не се отказва от принудата. Аз твърдях също, че не бива цялото възпитание да се основава върху интереса, че възпитаването на чувство на дълг често изпада в противоречие с интереса на детето, особено така, както то го разбира. Аз исках възпитаване на закален, устойчив човек, който може да върши и неприятна работа, и отегчителна работа, ако интересите на колектива я налагат.
Изобщо, аз защищавах създаването на силен, ако трябва и суров, въодушевен колектив и само върху колектива възлагах всичките си надежди; моите противници ми тикаха в носа аксиомите на педагогиката и вземаха за изходен пункт „детето”.
Аз бях подготвен вече към мисълта, че ще „ликвидират” колонията, но злободневните въпроси — посевната кампания и ремонтът на втората колония, който все не можеше да се свърши, не ми позволяваха да страдам особено много от гоненията на народопросветното ведомство. Очевидно някой ме е защищавал, защото дълго време не ме „ликвидираха”. А какво на пръв поглед по-просто от това, да бъда снет от работа?
Стараех се да не отивам в народопросветното ведомство: там разговаряха с мен много недружелюбно и даже пренебрежително. Особено се заяждаше един от инспекторите, Шарин — много красив, кокетен брюнет, с прекрасни къдрави коси, покорител на сърцата на губернските дами. Той имаше дебели, червени, влажни устни и кръгли, подчертани вежди. Кой го знае с какво се е занимавал преди 1917 година, но сега той беше голям специалист тъкмо по социалното възпитание. Той беше усвоил прекрасно няколкостотин модни термина и умееше да нанизва безкрайни редици от празни думи, убеден, че зад тях се крият педагогически и революционни ценности.
Към мен той се отнасяше надменно-враждебно от деня, когато не можах да сдържа действително неудържимия си смях.
Беше наминал веднъж в колонията. На масата в кабинета ми съгледа барометър-анероид.
— Какво е това? — попита той.
— Барометър.
— Какъв барометър?
— Барометър — учудих се аз. — Предсказва времето.
— Предсказва времето ли? Че как може да предсказва времето, когато стои на масата ви. Ами че времето не е тук, а навън.
Ето в тоя именно миг аз се разсмях неприлично, неудържимо. Ако да нямаше Шарин такъв учен вид, ако не беше приват-доцентската му прическа, ако не беше неговата учена надутост, нямаше да бъде така смешно.
Той се много разсърди:
— Защо се смеете? И при това сте педагог! Как можете да възпитавате вашите възпитаници? Ако видите, че не знам, вие трябва да ми обясните, а не да се смеете.
Не, аз не бях способен на такова великодушие и за- това продължавах да се кикотя. Някога бях чувал анекдот, почти буквално повтарящ моя разговор с Шарин за барометъра, и ми се струваше много забавно, че такива глупави анекдоти могат да се повтарят в живота, и то при участието на училищни инспектори.
Шарин се обиди и си замина.
По време на реферата ми за дисциплината Шарин ме нападаше безпощадно:
— Локализираната система на медико-педагогическо въздействие върху личността на детето, доколкото тя се диференцира в социално-възпитателно учреждение, трябва да доминира дотолкова, доколкото тя се съгласува с естествените потребности на детето и доколкото тя разкрива творчески перспективи в развитието на дадена структура — биологична, социална и икономическа. Изхождайки от това, ние констатирахме...
В продължение на два часа, почти без да си поеме дъх и с полузатворени очи, той блъска по главата събранието с подобна учена гума, но завърши с чисто житейски патос:
— Животът е веселба.
Ето този именно Шарин ми нанесе съкрушителен удар през пролетта на 1922 година.
Специалният отдел на Първа запасна армия беше изпратил в колонията един възпитаник с искане да го приемем непременно. И по-рано Специалният отдел и ЧК бяха пращали деца понякога. Приех го. След два дена Шарин ме извика.
— Вие сте приели Евгениев?
— Приех по.
— Какво право сте имали да приемете възпитаник без наше разрешение?
— Изпрати го Специалният отдел на Първа запасна.
— Какво ме интересува мене Специалният отдел? Вие нямате право да приемете без наше разрешение.
— Аз не мога да не приема, щом го изпраща Специалният отдел. А пък ако считате, че той не може да изпраща, уредете някак тоя спор с тях. Аз не мога да бъда съдия между вас и Специалния отдел.
— Незабавно върнете Евгениев!
— Ще го върна само по ваше писмено нареждане.
— За вас трябва да важи и моето устно нареждане!
— Дайте ми писмено нареждане!
— Аз съм ваш началник и мога ей сега да ви арестувам за неизпълнение на устното ми нареждане седем денонощия.
— Добре, арестувайте ме.
Виждах, че на тоя човек много му се иска да използва правото си да ме арестува седем денонощия. Защо да търси други поводи, когато има вече повод?