— Няма ли да върнете момчето?
— Няма да го върна без писмена заповед. Виждате ли, за мене е по-изгодно да бъда арестуван от другаря Шарин, отколкото от Специалния отдел.
— Защо ви е по-изгодно? — сериозно се заинтересува инспекторът.
— Знаете ли, някак си по-приятно е, все пак е по педагогическа линия.
— В такъв случай вие сте арестуван.
Той грабна телефонната слушалка.
— Милицията ли е? Веднага изпратете един милиционер да отведе управляващия колонията „Максим Горки”, който е арестуван от мен за седем денонощия... Шарин.
— В кабинета ви ли ще чакам?
— Да, ще чакате тук.
— Може би ще ме пуснете под честна дума? Докато дойде милиционерът, аз ще получа някои работи в склада и ще изпратя момчето в колонията.
— Няма да излизате никъде оттук.
Шарин грабна от закачалката кадифената си шапка, която доста отиваше на черната му коса, и изхвръкна от кабинета. Тогава аз взех телефонната слушалка и се обадих на председателя на губернския изпълнителен комитет. Той изслуша търпеливо разказа ми.
— Ето що, гълъбче, недейте се разстройва и си идете спокойно в къщи. Впрочем, по-добре почакайте милиционера и му кажете да ми се обади.
Милиционерът дойде.
— Вие ли управлявате колонията?
— Аз.
— Тогава значи да вървим.
— Председателят на губернския изпълком разпореди да си вървя в къщи и заръча да му позвъните.
— Аз няма да звъня никому, нека началникът му позвъни в района. Хайде!
На улицата Антон ме изгледа учудено, като видя придружаващия ме конвой.
— Почакай ме тук!
— А скоро ли ще ви пуснат?
— Ти откъде знаеш, че съм задържан?
— Тук мина оня черният и ми каза: върви си в къщи, управляващият няма да дойде. И жени някакви излязоха с шапки и те казват: вашият управител е арестуван.
— Почакай, аз сега ще дойда!
В района трябваше да чакам началника. Едва в четири часа той ме пусна на свобода.
Колата беше натоварена догоре с чували и сандъци. Ние с Антон пълзяхме мирно по Харковското шосе и мислехме за своите работи: той, навярно — за фуража и пашата, а аз — за превратностите на съдбата, специално предназначени за управителите на колонии. Ние се спирахме няколко пъти, поправяхме смъкващите се чували, пак се качвахме отгоре им и тръгвахме по-нататък.
Антон беше вече дръпнал лявата юзда, за да завие по пътя към колонията, когато изведнъж Малиш се дръпна настрана, вирна глава, опита се да се вдигне на задните си крака: по пътя от колонията изхвърча срещу нас един автомобил, забръмча, заграка, захърка и полетя към града. Мярна се зелена кадифена шапка и Шарин смутено ме погледна. До него седеше, като придържаше яката на палтото си, мустакатият Черненко — представителят на работническо-селската инспекция.
Антон нямаше време да се чуди на ненадейно връхлетелия ни автомобил, защото Малиш се беше някак си оплел в сложната и несигурна система на нашите хамути. Но и аз нямах време да се чудя, защото срещу нас препускаха в кариер чифт колонистки коне, впрегнати в една дрънчаща кола, препълнена догоре с момчета. Отпред стоеше и управляваше конете Карабанов, свил глава в раменете си и свирепо втренчил блестящите си, черни цигански очи в бягащия автомобил. Колата бързо профуча покрай нас, момчетата нещо крещяха, скачаха от колата, спираха Карабанов, смееха се. Най-сетне Карабанов дойде на себе си и разбра каква е работата. На кръстопътя се образува цял панаир.
Момците ме наобиколиха. Карабанов явно беше недоволен, че всичко свърши тъй прозаично. Той даже не слезе от колата, а злобно обръщаше конете и хокаше:
— Хайде, обръщай, сатана! Ох, дявол да ги вземе, откъде се намериха тия кранти!
Най-сетне, с последно избухване на гнева си, той обърна конете и препусна галоп към колонията, седнал отпред и клатушкащ се мрачно по изровения път.
— Какво се е случило тук? Каква е тая пожарна команда? — попитах аз.
— Откъде се взехте тъй? — попита Антон.
Като се блъскаха и се прекъсваха един други, момчетата ми разказваха какво се беше случило. Представата им за събитието беше много смътна, въпреки, че всички бяха негови свидетели. Къде препускаха с двуконната кола и какво се канеха да правят в града — това и за тях беше покрито с мрака на неизвестността и моите въпроси по това ги даже учудваха.
— Че кой го знае? Там щяхме да видим.
Само Задоров беше в състояние да разкаже свързано за случилото се:
— Знаете ли, всичко това стана някак си бързо, просто връхлетя отнякъде. Те дойдоха с автомобил, малцина от нас ги забелязаха, всички работеха. Отидоха във вашата стая, там правеха нещо. Някой от нашите се научил, казва: бърникат по чекмеджетата. Каква е тая работа? Момчетата се събираха пред вашия вход, те тъкмо излизаха. Чуваме, казват на Иван Иванович: „Приемете управлението на колонията”. Е, тук се забърка една каша, нищо не може да се разбере: някой крещи, други вече налитат на бой, Бурун вика, та кънти цялата колония: „Къде-сте дянали Антон?” Същински бунт. Ако аз и Иван Иванович не бяхме там, работата щеше да дойде до бой, даже копчетата ми изпокъсаха. Оня черният се доста изплаши и се мушна в автомобила, а автомобилът беше до вратата. Потеглиха бързо, а момчетата тичат подир машината, крещят, размахват ръце, дявол знае какво. И тъкмо в това време пристигна от втората колония Семьон с празна кола.
Ние влязохме в колонията. Успокоеният Карабанов разпрягаше конете пред конюшнята и отбиваше нападките на Антон:
— За вас конете са сякаш автомобил, гледай, изпотили сте ги.
— Ти разбираш ли, Антоне, не ни беше до конете. Разбираш ли? — блестяха весело зъбите и очите на Карабанов.
— Преди тебе, още в града го разбрах. Докато вие тук сте обядвали, нас ни разкарваха по милицията.
Сварих възпитателите в състояние на крайна уплаха. Иван Иванович беше просто като болен.
— Помислете си само, Антон Семьонович, до какво можеше да доведе това! Такива свирепи муцуни у всички — мислех си, че няма да мине без ножове. Да е жив Задоров — само той не си изгуби ума. Ние ги разтървавахме, а те, зли като кучета, крещят, налитат... Ух!
Аз не разпитвах момчетата и въобще си дадох вид, че нищо особено не се е случило, и те също не ме разпитваха за нищо. Това беше за тях даже неинтересно: нашите колонисти бяха големи реалисти, тях ги занимаваше само онова, което непосредствено определяше поведението им.
В народопросветното ведомство не ме викаха, пък и аз не отидох по своя инициатива. След една седмица наминах по работа в Губернската работническо-селска инспекция. Поканиха ме в кабинета на председателя. Черненко ме посрещна като близък роднина.
— Седни, гълъбче, седни! — казваше той, като ми стискаше силно ръката и ме разглеждаше с радостна усмивка. — Ах, какви юначаги имаш! Знаеш ли, след онова, което ми беше надумал Шарин, аз си мислех, че ще срещна наплашени, нещастни, разбираш ли, жалки такива... А те, кучите му синове, като се завъртяха около нас: дяволи, същински дяволи! А, че като ни погнаха, дявол да ги вземе! Шарин седи и току повтаря: „Мисля, че няма да могат да ни стигнат.” Аз му отговарям: „Дано да е всичко изправно в машината.” Ах, каква прелест! Отдавна не бях виждал такава прелест! Разказах тук на някои и други, просто щяха да се пръснат от смях...
От тоя ден започна приятелството ни с Черненко.
18. „Сближаване” със селяните
Поправката на Трепкевия чифлик се оказа за нас страшно голяма и трудна работа. Сградите бяха много, всичките изискваха не ремонт, а почти пълно престрояване. Винаги чувствахме недостиг от пари. Помощта на губернските учреждения се изразяваше главно в това, че ни даваха разни наряди за получаването на строителни материали. С тия наряди трябваше да отиваме в други градове — Киев, Харков. Тук към нашите наряди се отнасяха отвисоко, отпускаха ни едва десет на сто от нужните материали, а понякога и нищо не ни даваха. Половината вагон стъкла, които бяхме успели най-сетне да получим след няколкократни пътешествия до Харков, ни бяха отнети още на гарата, в самия наш град, от друга една организация, много по-силна от колонията. Липсата на пари ни поставяше в много трудно положение с работната сила, тъй като почти не можехме да се надяваме на външни наемни работници. Само за дърводелската работа използвахме една група дърводелци.