Но скоро ние намерихме източник за парична енергия. Това бяха старите разрушени плевни и конюшни, каквито във втората колония имаше в изобилие. Трепке имал конезавод; в нашите планове засега още не влизаше развъждането на породисти коне, пък и възстановяването на тия конюшни би било не по силите ни — „не за нашата уста лъжица” — както казваше Калина Иванович.
Започнахме да разтуряме тия постройки и да продаваме тухлите на селяните. Намериха се много купувачи: всеки порядъчен човек се нуждае от тухли: и печка да си построи, и изба да си направи, а представителите на кулашкото племе, поради свойствената на това племе алчност, купуваха тухлите просто, за да ги имат в запас.
Разтурянето се вършеше от колонисти. В ковачницата от разни стари непотребни вещи направиха лостове и работата закипя.
Тъй като колонистите работеха половин ден, а втората половина прекарваха на училище, момчетата всекидневно отиваха във втората колония на два пъти: първа и втора смяна. Тия групи пътуваха между колониите с най-делови вид, което впрочем не им пречеше да се отклоняват понякога от правия път в преследване на някоя класическа „гащата кокошка”, излязла доверчиво вън от двора да подиша чист въздух. Хващането на тая кокошка, а още повече пълното използване на всички калории, които се съдържаха в нея, бяха сложни операции, изискващи енергия, съобразителност, хладнокръвие и ентусиазъм. Тия операции се усложняваха още и затова, че нашите колонисти все пак бяха позакачили нещо от историята на културата и не можеха да минат без огън.
Изобщо походите на работа във втората колония позволяваха на колонистите да влязат в по-тесни отношения със селския свят, при което, в пълно съгласие с тезисите на историческия материализъм, колонистите се заинтересуваха най-напред от икономическата база на селяните, до която здравата се доближиха през описания период. Без да отиват далече в разсъжденията за различните надстройки, колонистите направо проникваха в килерите и избите на селяните и както умееха, се разпореждаха със събраните в тях богатства. Очаквайки с пълно право съпротива от дребнособственическите инстинкти на населението срещу своите действия, колонистите се стараеха да изучават историята на културата в такива часове, когато тия инстинкти спят, т. е. нощно време. И в пълно съгласие с науката, колонистите известно време се интересуваха изключително от задоволяване на най-първичната нужда на човека — храната. Мляко, сметана, сланина, банички — ето краткия списък на нещата, по линията на които се осъществяваше по онова време „сближаването” на колонията „Максим Горки” със селото.
Докато с тази така научно обоснована работа се занимаваха Карабановци, Тарановци, Волоховци, Осадчиевци, Митягиновци, аз можех да си спя спокойно, защото тия хора се отличаваха с добросъвестност и пълно познаване на работата. Сутрин селяните, след кратка проверка на имуществото си, идваха до заключението, че липсват две гърнета мляко, толкова повече, че и самите гърнета си стояха на мястото и свидетелстваха за уместността на проверката. Но катанецът на избата си стоеше непокътнат и даже когато идваха за преглед, намираха го заключен, покривът си беше цял, кучето през нощта не бе джавкало, и въобще всички предмети, одушевени и неодушевени, гледаха света с отворени и доверчиви очи.
Съвсем друго стана, когато към изучаване курса на първобитната култура пристъпи младото поколение. В тоя случай катанецът посрещаше стопанина с изкривена от ужас физиономия, защото, собствено казано, и на самия му живот беше сложен край поради неумелото боравене с шперца, а понякога с лоста, предназначен уж за възстановяване на бившия чифлик на Трепке. Кучето, както си спомняше стопанинът, през нощта не само бе джафкало, но просто се бе „разкъсвало на части”, и само мързелът на стопанина биваше причина, дето кучето не беше получило своевременно подкрепа. Неквалифицираната, грубата работа на нашите дечурлига скоро доведе до това, че самите те трябваше да преживеят ужаса на бягането пред разярения стопанин, вдигнат от леглото от споменатото куче или даже още вечерта останал да причаква поканения гостенин. В тия гоненици се съдържаха вече първите елементи на безпокойство от моя страна. Постигнатото от неуспех момче бягаше, разбира се, право в колонията; нещо, което по-старото поколение никога не би направило. Стопанинът също идваше в колонията, будеше ме и искаше да му бъде предаден престъпникът. Но престъпникът вече лежеше в леглото си и аз имах възможност да питам наивно:
— Можете ли да познаете това момче?
— Че как ще го позная? Видях го, че избяга тук.
— А може да не е от нашите? — казвах аз още по-наивно.
— Как тъй да не е ваш? Докато вашите ги нямаше, такива работи тук не ставаха.
Пострадалият започваше да изброява на пръсти фактическия материал, с който разполагаше: миналата нощ е изпито млякото на Мирошниченко, по-завчера бил счупен катанецът на Степан Верхола, миналата събота изчезнали две кокошки на Петро Гречани, а един ден преди това... там една вдовица живее, може би я знаете, та тя приготвила две гърнета сметана за пазара; когато бедната жена отишла в избата, там всичко обърнато наопаки и сметаната липсвала. Че у Василий Мошченко, у Яков Верхола, у оня гърбавия, как се казваше... Нечипор Мошченко...
— Но какви доказателства имате?
— Как какви доказателства? Ето на, аз дойдох, защото момчето избяга тук. Па и няма кой друг. Вашите ходят в Трепке и все дебнат...
По онова време аз се отнасях към тия събития съвсем не тъй добродушно. Жал ми беше за селяните, а същевременно беше досадно и тревожно да чувстваш пълното си безсилие. Особено неудобно ми бе поради това, че даже не знаех всичките истории и можех да правя всякакви предположения. А по онова време, поради събитията през зимата, нервите ми бяха малко обтегнати.
На повърхността в колонията всичко изглеждаше благополучно. Денем момчетата работеха и се учеха, вечерно време се шегуваха и играеха, после си лягаха да спят, а сутрин се събуждаха весели и доволни от живота. А тъкмо през нощта се вършеха екскурзиите из селото. По-възрастните момчета посрещаха с покорно мълчание моите възмутени и негодуващи речи. За известно време оплакванията на селяните стихваха, но после отново се подновяваха и враждата към колонията се разпалваше.
Положението ни се усложни от обстоятелството, че грабежите по шосето продължаваха. Сега те бяха взели малко по-друг характер от по-рано: разбойниците грабеха от селяните не толкова пари, колкото продукти, и то в съвсем малко количество. Отначало аз мислех, че това не е работа на наши ръце, но в интимни разговори селяните доказваха:
— Не, бога ми, ваши са. Когато хванат някого и го пребият, тогава ще видите.
Момчетата разпалено ме успокояваха:
— Лъжат тия селяци! Може би някой от нашите да се е вмъкнал в някоя изба... Е, случва се. Но да грабят по пътя — това е празна работа!
Виждах, че момчетата са искрено убедени, че грабежите на пътя не са наша работа, виждах и това, че такъв грабеж не ще бъде оправдан от по-възрастните колонисти. Това намаляваше малко нервното ми напрежение, но само до първия слух, до първата среща със селския актив.
Една вечер в колонията внезапно нахлу взвод от конна милиция. Всички изходи на нашите спални бяха заети от часови и се започна цялостен обиск. Аз също бях арестуван в кабинета си и именно това обърка целия план на милицията. Момчетата посрещнаха милиционерите с юмруци, изскачаха из прозорците, в тъмнината вече взеха да летят тухли, из разните кюшета на двора почнаха сбивания. Една тълпа се спусна срещу стоящите при конюшнята коне и конете се пръснаха из цялата гора. След шумна борба и кавга в кабинета ми се вмъкна Карабанов и извика: