— Излизайте по-скоро, че ще стане нещастие!
Аз изскочих на двора и около ми моментално се струпаха оскърбени, съскащи от злоба колонисти. Задоров беше в истерия:
— Кога ще се свърши това? Нека ме изпратят в затвора, омръзна ми! Арестант ли съм аз, или какво? Арестант ли съм? Защо тъй, защо обискират и се пъхат навсякъде?
Изплашеният началник на взвода все пак се стараеше да не губи тон:
— Незабавно заповядайте на вашите възпитаници да се приберат в спалните и да застанат до леглата си!
— На какво основание правите обиск? — попитах аз началника.
— Не е ваша работа... Имам заповед.
— Незабавно напуснете колонията!
— Как тъй „напуснете”?
— Без разрешение от народопросветния отдел не ще ви позволя да вършите обиск, разбирате ли, не ще ви позволя, ще се противопоставя със сила!
— Че може ние да ви претършуваме! — извика някой от колонистите, но аз му креснах:
— Млъкни!
— Добре — заплаши началникът, — с вас ще си поприказваме по-иначе!
Той събра хората си, криво-ляво намериха конете си вече с помощта на развеселилите се колонисти и си заминаха, изпратени с иронични напътствия.
В града аз издействах да се направи мъмрене на някакво началство. След това нахлуване събитията почнаха да се развиват извънредно бързо. Селяните идваха при мен възмутени, заплашваха, крещяха:
— Вчера на пътя вашите отнесли масло и сланина от Явтуховата жена.
— Лъжа е!
— Вашите са! Само, че си нахлузил шапката върху очите, за да не го познаят.
— Че колко са били?
— Един бил — казва жената. — Ваш бил! И палтото такова, като у вашите.
— Лъжа е! Нашите не могат да се занимават с такива работи.
Селяните си отиваха, ние мълчахме омърлушени, а Карабанов току изтърсваше:
— Лъжат, казвам ви, че лъжат! Ние щяхме да знаем.
Момчетата вече отдавна споделяха моята тревога, даже походите по избите сякаш се прекратиха. Настъпеше ли вечер, колонията буквално замираше в очакване на нещо неочаквано, ново, тежко и оскърбително. Карабанов, Задоров, Бурун ходеха от спалня в спалня, тършуваха из тъмните ъгли на двора, из гората. По това време нервите ми се обтегнаха както никога в живота
И ето...
„Една прекрасна вечер” се отвориха вратите на моя кабинет и тълпа момчета блъснаха в стаята Приходко. Карабанов, който държеше Приходко за врата, го тласна с все сила към масата ми:
— Ей го!
— Пак ли с нож? — попитах аз уморено.
— Какво ти нож? Грабеше на пътя!
Светът се строполи върху ми. Рефлексивно аз попитах мълчащия и треперещ Приходко;
— Истина ли?
— Истина —прошепна той едва чуто, като гледаше към земята.
В някаква милионна част от секундата стана злополука. Револверът се оказа в ръцете ми.
— А! Дявол! Да живея с вас ли!
Но аз не успях да доближа револвера до главата си. Върху ми се нахвърли викаща и плачеща тълпа момчета.
Дойдох на себе си в присъствието на Екатерина Григориевна, Задоров и Бурун. Лежах на пода между масата и стената, цял залян с вода. Задоров държеше главата ми и вдигнал очи към Екатерина Григориевна, казваше:
— Вървете там, там, момчетата... могат да убият Приходко...
След една секунда бях на двора. Отървах Приходко, вече цял окървавен и в безсъзнание.
19. Игра на залог
Това стана в началото на лятото на 1922 година. В колонията замълчахме за престъплението на Приходко. Той беше пребит от колонистите, трябваше да лежи дълго на легло и ние не го разпитвахме за нищо. Впрочем аз подочух отстрани, че в подвизите на Приходко не е имало нищо особено. Оръжие у него не беше намерено.
Но все пак Приходко беше същински бандит. Злополуката в моя кабинет и неговата собствена беда не му направиха никакво впечатление. И по-нататък той продължаваше да създава на колонията не по-малко неприятни преживявания. В същото време той беше по- своему привързан към колонията и никой неин враг не беше сигурен, че върху главата му няма да се стовари тежкият лост или брадвата. Той беше човек извънредно ограничен и живееше винаги потиснат от най-близкото впечатление, от първите мисли, които хрумваха в глупавата му глава. Затова пък в работата нямаше по-добър от Приходко. И най-тежките задачи не разваляха настроението му. Той въртеше с увлечение брадвата и чука дори и тогава, когато те не се стоварваха върху главата на ближния.
След описаните тежки дни у колонистите се създаде силно озлобление срещу селяните. Момчетата не можеха да им простят, че те бяха причина за нашите страдания. Аз виждах, че макар и да се сдържат съвсем открито да обиждат селяните, те правят това само от жал към мен.
Моите беседи и беседите на възпитателите по въпроса за селяните, за техния труд, за необходимостта да се уважава тоя труд никога не се възприемаха от момчетата като беседи на хора, които повече знаят и са по- умни от тях. От гледището на колонистите ние малко разбирахме тия работи — в техните очи ние бяхме градски интелигенти, неспособни да разберат цялата дълбочина на селяшката непривлекателност.
— Вие не ги познавате, а ние на собствения си гръб сме изпитали що за хора са. За половин хляб той е готов да заколи човека. А опитайте се да изпросите от него нещо... За нищо на света няма да даде на гладния, предпочита да изгние в килера му.
— Нека, най-сетне ние сме разбойници. Но ние все пак знаем, че сме сгрешили, е... и са ни простили. Ние знаем това. А те, на тях никой им не трябва: царят беше лош, съветската власт също е лоша. За тях ще бъде добър само оня, който не иска нищо от тях, а всичко им дава безплатно. Гарги, с една дума!
— Ех, че не ги обичам аз тия гарги, не мога да ги гледам, бих ги застрелял всичките! — казваше Бурун, кой го открай време беше градски човек.
На пазара Бурун си имаше едно постоянно развлечение: да се доближи до някой селянин, който стои до колата си и злобно гледа обикалящите около него градски разбойници, и да го попита:
— Ти тарикат ли си, бе?
Селянинът, учуден, забравя за своята предпазливост и пита:
— Га?
— А-а, ти си бил гарга! — се смее Бурун и прави ненадейно светкавично движение към чувала на колата: — Дръж, чичо!
Селянинът дълго псува, а това именно и цели Бурун: за него това е като симфоничен концерт за някой любител на музиката.
Бурун ми казваше направо:
— Ако не бяхте вие, тия думбази щяха да имат много разправии с нас.
Една от важните причини за развалянето на нашите отношения със селяните беше тая, че колонията беше заобиколена изключително от кулашки чифлици. Гончаровка, в която живееха повечето същински трудови селяни, беше още далеч от нашия живот. А най-близките ни съседи, всичките тия муси карповичевци и ефрем сидоровичевци, живееха в добре покрити и белоснежни варосани къщи, разположени сред широки дворища, обградени не с плет, а със здрави огради, ревниво не пущаха никого в дворовете си, а когато идваха в колонията, ни дотягаха с постоянните си оплаквания, задето трябвало да дават храни на съветската власт, предсказваха, че при такава политика съветската власт нямало да се задържи, а в същото време разполагаха с прекрасни коне, в празнични дни се напиваха на воля с ракия, жените им миришеха на нови басми, на сметана и банички, синовете им бяха нещо ненадминато на пазара на кандидатите за женитба и очарователните кавалери, тъй като никой не разполагаше с такива добре скроени палта, с такива нови тъмнозелени фуражки, с такива лъснати ботуши, украсени и зиме, и лете с блестящи, великолепни галоши.
Колонистите познаваха добре стопанството на всеки наш съсед, познаваха даже състоянието на всяка отделна сеячка или жътварка, защото им се случваше често да поправят и нагласяват тези оръдия в нашата ковачница. Колонистите познаваха и скръбната участ на мнозина овчари и ратаи, които кулаците безжалостно изхвърляха из дворовете си даже без да им платят както трябва.