Да си кажа правичката, и аз сам се бях заразил от колонистите с тая враждебност към дебнещия зад вратите и оградите кулашки свят.
Все пак постоянните недоразумения ме безпокояха. Към това се прибавиха и враждебните отношения със селското началство. Лука Семьонович, и след като отстъпи Трепкевите ниви, не беше изгубил надежда да ни изтика из втората колония. Той усилено правеше постъпки да се предадат на селския съвет мелницата и целият чифлик на Трепке уж за откриване на училище. С помощта на роднини и кумове в града той успя да купи една от пристройките на втората колония, за да бъде пренесена в селото. Ние отблъснахме това нападение — юмруци и сопи, а аз едва успях да разтуря продажбата и да докажа в града, че пристройката се купува просто за дърва за самия Лука Семьонович и неговите роднини.
Лука Семьонович и оръдията му пишеха и изпращаха в града безкрайни оплаквания от колонията; те оживено ни хулеха пред разните учреждения в града и нахлуването на милицията беше извършено по тяхно настояване.
Една вечер, още през зимата, Лука Семьонович нахълта в стаята ми и господарски поиска:
— Я ми покажете документите, къде дявате парите, които взимате от селяните за ковашките работи!
— Махайте се! — казах му аз.
— Как?
— Вън оттук!
Навярно видът ми не е предвещавал никакъв успех, що се отнася до разясняване съдбата на селските пари, та Лука Семьонович офейка без всякакви възражения. Но след това той стана вече открит враг на мен и на цялата ни организация. Колонистите също мразеха Лука Семьонович с „всичкия пламък на младостта”.
През юни, в един горещ обяд, на хоризонта оттатък езерото се показа цяло шествие. Когато то наближи колонията, ние съзряхме потресаващи подробности: двама селяци водеха вързани Опришко и Сорока.
Опришко беше във всяко отношение героична личност и колонията се страхуваше само от Антон Братченко, под чието ръководство работеше и от чиято ръка неведнъж си изпащаше. Той беше много по-голям и по-силен от Антон, но необяснимата му влюбеност в старшия коняр и неговата лека ръка му пречеха да използва тия свои предимства. Спрямо всичките останали колонисти Опришко се държеше с достойнство и не позволяваше никому да го язди. Помагаше му неговият чудесен характер. Биваше винаги весел и сам обичаше веселите компании, поради което се намираше само в тези части на колонията, където нямаше нито един клюмнал нос и нито едно кисело лице. От колектора(19) той не искаше по никакъв начин да дойде в колонията и аз трябваше лично да ида да го доведа. Посрещна ме изтегнат на леглото, като ме гледаше презрително.
— Вървете по дяволите, никъде няма да ида!
Аз бях предупреден за героичните му достойнства и поради това му заприказвах с подходящ тон:
— Много ми е неприятно да ви безпокоя, сър, но аз съм принуден да изпълня дълга си и много ви моля да заемете място в приготвения за вас екипаж.
Опришко беше отначало поразен от „галантното” ми обръщение и даже се повдигна на леглото си, но след това предишният каприз надделя и той отново отпусна глава на възглавницата.
— Казах, че няма да вървя! Туйто!
— В такъв случай, уважаеми сър, аз ще бъда принуден, за голямо свое съжаление, да прибягна до сила.
Опришко повдигна къдравата си глава от възглавницата и ме погледна с непресторено учудване:
— Я гледай ти, откъде се взе пък тоя? Сигурно лесно ще ме уплашиш със сила!
— Имайте предвид...
Аз натъртих гласа си и вече добавих към него малко ирония:
—... драги Опришко...
И изведнъж му креснах:
— Хайде, стягай се, какво си се изтегнал, по дяволите! Ставай, на тебе казвам!
Той скочи от леглото и се спусна към прозореца:
— Бога ми, ще скоча през прозореца!
Аз му казах с презрение:
— Или скачай веднага през прозореца, или върви в колата — нямам време с теб да се разправям.,
Ние бяхме на третия етаж, затова Опришко се засмя весело и откровено.
— Ех, че лепка сте били! Я го виж ти! Вие ли сте управителят на колонията „Максим Горки”?
— Да.
— Че тъй да бяхте казали! Отдавна щяхме да тръгнем.
И той почна енергично да се готви за път.
В колонията Опришко участваше решително във всичките операции на колонистите, но никога не свиреше първа цигулка в тях и като че ли повече търсеше развлечение, отколкото някаква печалба.
Сорока беше по-млад от Опришко, имаше кръгло хубавичко лице, беше доста глупавичък, вързан в езика и страшно нещастен. Нямаше работа, в която той да не „загазваше”. Затова, когато колонистите го видяха с Опришко, те бяха много недоволни.
— Що му е трябвало на Дмитрий да се хваща със Сорока?
Конвоираха ги председателят па селския съвет и нашия стар познат Муси Карпович.
Сега Муси Карпович се държеше като обиден ангел. Лука беше идеално трезв и началнически непристъпен. Червеникавата му брада беше безукорно вчесана, под сакото си беше облякъл чиста, бродирана рубашка — очевидно, току-що е бил на черква.
Председателят почна:
— Добре възпитавате вие вашите колонисти!
— А на вас какво ви влиза в работа това?
— Какво ли? От вашите възпитаници хората нямат мир, грабят по пътя, крадат всичко.
— Ей, чичо, ами ти имаш ли право да ги връзваш? — се чу от тълпата колонисти.
— Той си мисли, че това му е старият режим...
— Като го хванем, ще му дадем да разбере!
— Млъкнете! — казах аз на колонистите. — Кажете какво има!
Муси Карпович заговори:
— Окачила жената долната фуста и юргана на плета, а тия двамата минават. По едно време гледам — няма ги нещата. Аз — подир двамата, а те побягнаха. Къде ти мога да ги стигна! Но добре, че Лука Семьонович идеше от черква, та ги задържахме...
— Защо сте ги вързали? — се обаждат пак от тълпата.
— Ами за да не офейкат. Защо...
— Няма какво да се приказва тук — се обади председателят, — ами да вървим да пишем протокол!
— Може и без протокол. Нали са ви върнали вещите?
— Какво от това? Непременно трябва протокол.
Председателят беше решил да се поперчи пред нас и, да си кажем правичката, имаше най-добри основания за това: за пръв път колонисти биваха заловени на местопрестъплението.
За нас подобен обрат на работата беше много неприятен. Протоколът означаваше за момчетата сигурно попадане на принудителна работа, а за колонията — незаличим позор.
— Тия момчета се провиняват за пръв път — казах аз. — Малко ли работи се случват между съседи! Щом е за първи път, трябва да се прости.
— Не — каза червенокосият, — никакво прощаване! Да вървим в канцеларията да напишем протокола.
Муси Карпович също напомни:
— Ами помните ли как ме мъкнахте една нощ? Брадвата и досега е у вас, а и глоба колко платих!
Да, нямаше какво да се прави. Думбазите ни бяха повалили по гръб. Аз отправих победителите към канцеларията, а сам казах злобно на момчетата:
— Хубаво сте я оплескали, дявол да ви вземе! Фусти ви притрябвали! Теглете сега позора, да ви дойде умът! Скоро ще почна да пердаша мръсниците. А тия идиоти ще се належат в затвора.
Момчетата мълчаха, защото действително я бяха оплескали. След тая свръхпедагогична реч и аз си отидох в канцеларията.
Два часа молих и кандърдисвах председателя, обещах, че вече такова нещо няма да се случва, съгласих се на костуема цена да направя нова кола за селския съвет. Най-сетне председателят постави само едно условие:
— Нека всичките момчета помолят.
През тия два часа намразих председателя за през цял живот. Като разговарях с него, в главата ми се мяркаше кръвожадната мисъл: може би ще ни падне в ръцете тоя председател в някой тъмен ъгъл — като го бият, няма да го отървавам.