Аз се обърнах към тях и зачуках с ръжена по кревата.
— Или всички ей сега ще вървите в гората на работа, или се махайте от колонията, по дяволите!
И излязох от спалнята.
Като отидох в бараката, където се пазеха инструментите ни, аз взех една брадва и гледах мрачно как възпитаниците взимаха триони и секири. Мина ми през ума мисълта, че е по-добре тоя ден да не сечем дърва — да не даваме на възпитаниците секири в .ръцете, но беше вече късно; те получиха всичко, което им се полагаше. Все едно. Бях готов на всичко, бях решил, че няма току-тъй да си дам живота. В джоба си имах още и револвер.
Отидохме в гората. Калина Иванович ме настигна и страшно развълнуван, зашепна:
— Какво е това? Кажи, моля ти се, защо са тъй добри?
Погледнах разсеяно сините очи на Пана и казах:
— Лоша работа, братко... За пръв път в живота си ударих човек.
— Ох, горкичкият! — ахна Калина Иванович. — Ами ако се оплачат?
— Е, това не е голяма беда...
За мое учудване всичко мина прекрасно. Работих с момчетата до обяд. Сякохме криви борики в гората. Момчетата отначало се мръщеха, но чистият студен въздух, красивата гора, окичена с огромни калпаци от сняг, дружното участие на секирата и триона направиха своето.
През почивката ние смутено запушихме от моя тютюн и като пускаше дима към върховете на бориките, Задоров изведнъж се разсмя.
— Ама бива си го, а! Ха-ха-ха-ха-ха!
Беше цяло удоволствие да гледаш неговата смееща се румена мутра и аз не можах да не му отвърна с усмивка:
— Какво си го бива, работата ли?
— Работата си е работа. Не, ами това, дето ме цапнахте по муцуната!
Задоров беше едър и силен младеж и, разбира се, смехът му бе уместен. Аз сам се чудех как съм се осмелил да се докосна до такъв юначага.
Той се заливаше от смях, взе брадвата и се запъти към дървото:
— Ама история, а! Ха-ха-ха!
Обядвахме заедно с охота и с шеги, но не напомняхме за сутрешното събитие. Чувствах се все пак неудобно, но вече бях решил да не понижавам тона и уверено дадох нарежданията си за след обяд. Волохов се ухили, но Задоров дойде при мен с най-сериозна муцуна:
— Ние не сме тъй лоши, Антон Семьонович! Всичко ще бъде добре. Ние разбираме...
3. Характеристика на първичните нужди
На другия ден казах на възпитаниците:
— В спалнята трябва да е чисто! Трябва да имате дежурен по спалня. В града може да се отива само с мое разрешение. Който отиде без отпуск, да не се връща — няма да го приема.
— Охо! — каза Волохов. — А не може ли по-меко?
— Избирайте си, момчета, това, което ви е по-нужно. Аз иначе не мога. В колонията трябва да има дисциплина. Ако ви не харесва, вървете кой дето иска, А който остане да живее в колонията, ще спазва дисциплината. Както желаете. Разбойнически вертеп тук не ще има.
Задоров ми протегна ръка.
— Дайте си ръката — правилно! Ти, Волохов, мълчи! Ти си още глупав в тия работи. Все едно, трябва да се прекара тук известно време. Няма да идем в дома за принудителна работа я!
— Ами задължително ли е да се ходи на училище? — попита Волохов.
— Задължително е.
— Ами ако аз не искам да уча? За какво ми е?
— Училището е задължително. Искаш или не искаш, все едно. Виждаш ли, Задоров ей сега те нарече глупак. Трябва да се учиш — да поумнееш.
Волохов завъртя на подбив глава и каза, като повтаряше думите на някакъв украински анекдот:
— Ох, че загазихме и с двата крака!
В областта на дисциплината случаят със Задоров беше повратна точка. Да си кажа правото, много не ме измъчваха угризения на съвестта. Да, аз нанесох побой на един възпитаник. Чувствах цялата педагогическа невъзможност, цялата юридическа незаконност на тоя случай, но в същото време виждах, че чистотата на моите педагогически ръце е второстепенна работа в сравнение със задачата, която стоеше пред мен. Бях твърдо решил да бъда диктатор, ако не мога да се справя по друг начин. След известно време имах сериозно сблъскване с Волохов, който като дежурен не беше разтребил спалнята и отказа да я разтреби и след като му направих бележка. Аз го погледнах сърдито и казах:
— Не ме изкарвай от търпение. Разтребвай!
— Какво ще ми направите? Ще ме биете ли? Нямате право.
Аз го хванах за яката, доближих го до себе си и засъсках съвършено искрено в лицето му:
— Слушай! За последен път те предупреждавам: не само ще те бия, но ще те пребия. А пък ти след това се оплачи. И в изправителен дом да попадна, това не е твоя работа.
Волохов се изтръгна из ръцете ми и каза насълзен:
— За такава дреболия няма смисъл да се върви в изправителен дом. Ще разтребя, дявол да ви вземе!
Аз му креснах:
— Така ли се приказва?
— Ами как да приказвам с вас? Хайде вървете по...
— Какво? Изругай де...
Изведнъж той се засмя и махна ръка.
— Ех, че човек, я го виж ти..., ще разтребя, ще разтребя, не викайте!
Трябва обаче да забележа, че нито за минута не смятах да съм намерил в насилието някакво всесилно педагогическо средство. Случаят със Задоров струва на мен по-скъпо, отколкото на самия Задоров, аз почнах да се боя да не се хвърля по линията на най-слабата съпротива. От възпитателните открито и настойчиво ме осъди Лидия Петровна. Същата вечер тя си опря главата на юмручетата и започна да ми додява:
— Значи вие вече намерихте метода, както в бурсата,(10) а?
— Оставете ме на мира, Лидочка!
— Не, вие кажете, ще бием ли? Може ли и аз да бия или само вие?
— Лидочка, после ще ви кажа, сега и аз сам още не зная, почакайте малко.
— Добре, ще почакам.
Екатерина Григориевна няколко дни се мръщи и ми приказваше с официална любезност. Едва след пет дни тя ме попита, усмихвайки се сдържано:
— Е, как се чувствате?
— Все тъй. Прекрасно се чувствам.
— Ами знаете ли кое е най-скръбното в тая история?
— Най-скръбното ли?
— Да. Най-неприятното е това, че момчетата разказват с възторг за вашия подвиг, и най-напред самият Задоров. Какво е това? Не разбирам. Навик към робство ли или какво?
Аз помислих малко и казах на Екатерина Григориевна:
— Не, тук работата не е в робството. Тук има нещо друго. Разчепкайте работата добре: ами, че Задоров е по-силен от мен, той можеше с един удар да ме осакати. Че нали той от нищо не се бои, не се боят и Бурун, и другите. В цялата тая история те не виждат побоя, те виждат гнева, човешкото кипване. Та те прекрасно разбират, че аз бих могъл и да не бия, бих могъл да върна Задоров като непоправим в комисията,(11) бих могъл да им причиня много големи неприятности, но аз не направих това. Аз предпочетох да извърша постъпка, опасна за мен, но човешка, а не формална. А колонията очевидно все пак им е нужна. Тук работата е по-сложна. Все пак и те са хора. Това също е важно.
— Може би — се замисли Екатерина Григориевна.
Но ние нямахме време да се замисляме много. След една седмица, през февруари 1921 г., аз докарах на един фургон за мебели петнадесет същински безнадзорни и действително дрипави деца. Те ни създадоха много работа — да ги почистим, да ги облечем как да е, да ги излекуваме от краста. В началото на март в колонията имаше вече тридесетина деца. Мнозинството от тях бяха занемарени, диви и съвсем неприспособени за изпълване мечтата на общественото възпитание. У тях още нямаше онова особено творчество, което като че прави детското мислене много близко по тип до научното мислене.