Увеличиха се в колонията и възпитателите. В началото на март ние имахме вече същински педагогически съвет. За учудване на цялата колония съпружеската двойка Иван Иванович и Наталия Марковна Осипови докараха със себе си значително имущество: кушетки, столове, шкафове, множество различни дрехи и съдове. Нашите голи колонисти наблюдаваха с извънредно голям интерес как се разтовариха колите с всичката тая покъщнина пред вратите на квартирата на Осипови.
Интересът на колонистите към имуществото на Осипови не беше никак академичен и аз се много страхувах, че всичкото това великолепно преселване може да получи обратно движение към градските пазари. След една седмица особеният интерес към богатството на Осипови малко поотслабна поради пристигането на икономката. Това беше една много добра, приказлива и глупава бабичка. И макар имуществото й да отстъпваше на това на Осипови, но то се състоеше от много съблазнителни неща. Там имаше много брашно, кутии със сладка и с още нещо, множество малки, красиви торбички и чанти, в които очите на нашите възпитаници опипваха разни ценни вещи.
С голям старчески вкус и удобство икономката се настани в своята стая, натъкми своите кутии и други вещи в разните килери, кътове и места, предназначени от самата природа за такава работа, и някак си много бързо се сприятели с две-три момчета. Сприятелиха се те на договорни начала: те я снабдяваха с дърва и палеха самовара, а тя ги гощаваше за това с чай и с разговори за живота. Собствено казано, икономката нямаше какво да върши в колонията и аз се чудех защо са я назначили.
Колонията нямаше нужда от никаква икономка. Ние бяхме невероятно бедни.
Освен няколкото квартири, в които се настани персоналът, от всичките помещения на колонията ние успяхме да поправим само една голяма спалня с две утермарковски печки. В тая стая бяха наредени тридесет сгъваеми легла и три големи маси, на които децата обядваха и пишеха. Другата голяма спалня, трапезарията, двете класни стаи и канцеларията очакваха поправка за в бъдеще.
Бельо за леглата имахме само колкото да застелем веднъж и половина, а друго нямаше никак. Нашето отношение към облеклото се изразяваше почти изключително в разни молби, отправяни до отдела за народна просвета и до други учреждения.
Завеждащият губернския отдел за народна просвета, който така решително откри колонията, беше заминал някъде на нова работа, а неговият заместник малко се занимаваше с колонията — имаше си по-важни работи.
Атмосферата в отдела за народна просвета най-малко съответстваше на стремежа ни към разбогатяване. По това време губернският отдел за народна просвета представляваше от себе си конгломерат от твърде много стаи и стаички и от твърде много хора, но истински изразители на педагогическото творчество тук бяха не стаите и не хората, а масите. Разкривени и олющени, писмени, тоалетни и картоигрални, били някога черни или червени, обиколени със също такива столове, тия маси представляваха различните секции, което се виждаше от надписите, окачени по стените над всяка маса. Повечето от масите бяха винаги празни, защото допълнителната величина — човекът — се оказваше всъщност не толкова завеждащ секцията, колкото счетоводител в някакво друго учреждение. Ако зад някоя маса се окажеше изведнъж човешка фигура, посетителите се стичаха от всички страни и се нахвърляха върху нея. В такъв случай разговорът се свеждаше към изясняване каква е тая секция и към тая ли секция трябва да се обърне посетителят или към друга и ако трябва да се обърне към друга, то защо и към коя именно? И ако все пак не била тая секция, то защо другарят, който миналата събота седял ей зад оная масичка, казал, че именно към тая трябвало да се обърне? След разрешаването на всичките тия въпроси завеждащият секцията си вдигаше чуковете и изчезваше с космическа бързина.
Нашите неопитни стъпки около масите не доведоха, разбира се, до никакви положителни последствия, затова през зимата на 1921 г. колонията много малко приличаше на възпитателно учреждение. Изпокъсаните палта, за конто много повече подхождаше тарикатското название „клифт”,(12) прикриваха горе-долу човешката кожа; много рядко под „клифтовете” се оказваха останки от изгнила риза. Нашите първи възпитаници, които дойдоха при нас с хубави костюми, само за късо време се различаваха от общата маса! сеченето на дърва, работата в кухнята, в пералнята скоро извършиха своето, макар и възпитателно, но за дрехите разрушително дело. Към началото на март всички наши колонисти бяха така облечени, че би могъл да им завиди който и да било артист, изпълняващ ролята на воденичаря от операта „Русалка”.
Много малко колонисти имаха на краката си обувки, а мнозинството си увиваше стъпалата с партенки и ги завързваше с върви. Но у нас имаше постоянен недостиг и от тоя вид обувки.
Храната ни се наричаше кандьор.(13) Останалата храна биваше случайна. По това време съществуваха множество хранителни дажби: имаше дажби обикновени, дажби повишени, дажби за слаби и за силни, дажби за недъгави, дажби санаторни, болнични. С помощта на доста напрегната дипломация ние понякога успявахме да убедим, да измолим, да излъжем, да подкупим със своя жалък вид, да заплашим с бунт на колонистите — и нас ни прехвърляха например на санаторна дажба. В нея се предвиждаше мляко, много тлъстини и бял хляб. Разбира се, ние не получавахме това, но някои елементи от кандьора и ръжения хляб започвахме да получаваме в по-голям размер. След някой и друг месец претърпявахме дипломатическо поражение и отново изпадахме в положението на обикновени смъртни, и пак започвахме предпазливата и крива линия на явната и тайна дипломация. Понякога ни се удаваше да упражним толкова силен натиск, че започнахме да получаваме даже месо, разни пушени работи и бонбони, но толкова по-скръбен ставаше нашият живот, когато се разкриваше, че недъгавите нравствено нямали никакво право на такъв разкош, а само — недъгавите умствено.
Понякога ни се удаваше да излезем от сферата на тясната педагогика и да предприемем нападение в някои съседни сфери, например в губернския продоволствен комитет или в интендантството на Първа запасна армия, или в продоволствения отдел на някакво подходящо ведомство. В отдела за народна просвета ни забраняваха категорично подобни четнически действия и нападенията трябваше да се вършат тайно.
За подобно нападение трябваше човек да се въоръжи със заявление, което се състоеше само от едно просто и изразително изречение:
„Колонията за малолетни престъпници моли да се отпуснат за храна на възпитаниците тон и половина брашно.”
В самата колония ние никога не употребявахме думата „престъпник” и нашата колония никога не се е наричала така. По онова време ни наричаха нравствено недъгави. Но за външните лица последното название не подхождаше, защото то миришеше силно на народопросветно ведомство.
С това заявление в ръка аз заставах някъде в коридора на съответното ведомство пред вратата на кабинета. В тая врата влизаха множество хора. Понякога в кабинета се струпваше толкова много народ, че вече можеше да влиза всеки, който пожелае. Трябваше да си пробиеш път до началството през главите на посетителите и мълчаливо да бутнеш заявлението под ръката му.
Началството в продоволствените ведомства слабо разбираше от класификационните тънкости на педагогиката и не винаги се сещаше, че „малолетните престъпници” имат нещо общо с просветата. А пък емоционалната багра на самия израз „малолетни престъпници” беше доста внушителна. Поради това много рядко началството ни поглеждаше строго и казваше:
— Че защо сте дошли тук? Обърнете се към своята народна просвета.
По-често се случваше началството да се замисли и да каже:
— Кой ви снабдява? Затворническото ведомство ли?
— Не, видите ли, затворническото ведомство не ни снабдява, защото това са деца.
— Ами кой ви снабдява?
— Видите ли, и досега не е изяснено...
— Как тъй „не е изяснено”? Чудно!
Началството си записваше нещо в бележника и предлагаше да дойдем подир една седмица.
— В такъв случай дайте поне триста килограма.