— Помислете само! Ами, че всичко това е за вас, кучи синове, сами себе си крадете, паразити такива!
Таранец знаеше най-много, но клинчеше: в сметките му, кой знае защо, не влизаше да разкрива тая работа. Колонистите се изказаха надълго и нашироко, но у тях преобладаваше главно спортният интерес. Просто не искаха да разберат, че именно те са окрадени.
Аз крещях ядосано в спалнята:
— Какви сте вие? Хора ли сте или...
— Ние сме бандити — се чу от едно далечно легло.
— Лъжете! Какви бандити сте вие? Вие сте същински апаши, себе си крадете. Сега стойте без сланина, дявол да ви вземе, и без бонбони на празника. Никой няма да ни даде друга. Мрете сега!
— Ама какво можем да направим ние, Антон Семьонович. Ние не знаем кой ги е взел. И вие не знаете, и ние не знаем.
Впрочем още от самото начало аз разбрах, че всички тия приказки са излишни. Крадеше някой от по-възрастните, от който всички се бояха.
На другия ден отидох с две момчета да правя постъпки за нова дажба сланина. Ние ходихме няколко дни, но сланина все пак издействахме. Отпуснаха ни и дажба бонбони, макар, че дълго ни гълчаха, дето не сме съумели да ги опазим. Вечер ние подробно разказвахме за своите митарства. Най-сетне сланината беше докарана в колонията и сложена в зимника. Още същата нощ тя бе открадната.
Аз даже се зарадвах на това. Очаквах, че сега вече ще заговори колективният, общ интерес и ще накара всички с по-голямо въодушевление да се заемат с въпроса за кражбите. Действително, всички деца бяха наскърбени, но не се забелязваше никакво въодушевление, а когато мина първото впечатление, всички бяха отново обхванати от спортен интерес: кой ли е тоя, който пипа така майсторски?
След още няколко дни от колонията изчезна хамутът и ние не можехме даже да отидем в града. Трябваше да вървим в селото и да молим да ни услужат временно.
Кражби ставаха вече всеки ден. Сутрин се забелязваше, че някъде нещо липсва: секира, трион, съдове, чаршафи, ремък, юзда, продукти. Аз се опитвах да не спя нощем и ходех из двора с револвер, но, разбира се, повече от две-три нощи не можех да издържа. Помолих една нощ Осипов да дежури, но той се така изплаши, че вече не говорих с него по това.
От момчетата подозирах мнозина, в това число и Гуд, и Таранец. Все пак аз нямах никакви доказателства и бях принуден да държа подозренията си в тайна.
Задоров шумно се смееше и се шегуваше:
— А вие как си мислехте, Антон Семьонович, трудова колония, труди се, труди се — и никакво удоволствие ли? Почакайте, това още не е нищо! А какво ще направите с този, когото заловите?
— Ще го тикна в затвора,
— Е, това е дребна работа. Аз пък мислех, че ще го биете.
Една нощ той излезе на двора облечен.
— Ще походя с вас.
— Внимавай да не се заядат с теб крадците.
— Не, те знаят, че вие днес пазите и, все едно, няма да крадат.
— Ама признай си, Задоров, че се боиш от тях?
— От кого? От крадците ли? Разбира се, боя се. Но не е там работата, боя се или не, но съгласете се, Антон Семьонович, че някак си е неудобно да издаваш.
— Та нали вас крадат бе?
— Хайде де, мен? Нищо мое тук няма.
— Ами, че ние живеете тук.
Какъв ти живот, Антон Семьонович. Нима това е живот. Нищо няма да излезе от тази ваша колония. Напразно се мъчите. Ето на, ще видите: ще окрадат всичко и ще се пръснат. По-добре наемете двамина добри пазачи и им дайте пушки.
— Не, пазачи няма да наемем. Ние и без това сме бедни, а главното, вие сами трябва да си бъдете стопани.
Мисълта, че трябва да се главят пазачи, изказаха мнозина колонисти. В спалнята се спореше надълго и нашироко по това.
Антон Братченко, най-добрият представител на втората група колонисти, доказваше:
— Когато има пазач, никой не ще тръгне да краде. А и да тръгне, може да получи заряд сол точно по онуй място. Като походи насолен някой и друг месец, повече не ще краде.
Възразяваше му Костя Ветковски, красиво момче, чиято специалност „на свобода” била да прави обиски с фалшиви нареждания. При тия обиски той изпълнявал второстепенна роля, главните роли принадлежали на възрастни. Сам Костя, това беше отбелязано в делото му, не откраднал никога нищо и се увличал изключително от естетическата страна на операциите. Той винаги се отнасяше е презрение към крадците. Аз отдавна бях забелязал тънката и сложна природа на това момче. Най-много ме поразяваше това, че той се сдружаваше лесно и с най-дивите момчета и беше общопризнат авторитет по политическите въпроси. Костя доказваше:
— Антон Семьонович е прав: не трябват пазачи! Сега ние още не разбираме, но скоро всички ще разберем, че в колонията не бива да се краде. Пък и сега вече мнозина разбират. А скоро ние сами ще почнем да пазим. Нали така, Бурун? — се обърна ненадейно към Бурун.
— Че, какво, ако е нужно, ще пазим — каза Бурун.
През февруари нашата икономка прекрати службата си в колонията. Аз бях издействал преместването й в някаква болница. Един неделен ден доведоха Малиш пред квартирата й и всичките нейни приятели и участници във философските й чайове започнаха енергично да товарят на шейната многобройните й торби и чанти. Мирно клатушкайки се върху своето имане, добрата бабичка потегли с известната вече бързина от два километра в час към новия си живот.
Малиш се върна късно, но с него се върна и бабичката и с ридания и викове се втурна в стаята ми: здравата я ограбили. Нейните приятели и помощници занесли в шейната не всичките сандъчета, чанти и торби, а част от тях занесли и на други места. Извършен беше дързък грабеж. Аз веднага събудих Калина Иванович, Задоров и Таранец и извършихме пълен обиск в цялата колония. Ограбеното беше така много, че не бяха успели да скрият както трябва всичко. Из храстите, по таваните, по бараките, под стълбището или просто под креватите и зад долапите бяха намерени всичките съкровища на икономката. Бабичката била наистина богата: открихме цяла дузина покривки за маса, много чаршафи и пешкири, сребърни лъжички, някакви вазички и още много други дреболии.
Бабичката плачеше в стаята ми, която постепенно се пълнеше с арестувани — все нейни бивши приятели и съчувстващи.
Отначало момчетата отричаха, но аз им креснах и хоризонтът се разясни. Приятелите на бабичката се оказаха не главните грабители. Те се задоволили да си вземат по нещо за спомен — например някоя чайна салфетка или захарница. Разбира се, че главният деец в цялата тая случка е бил Бурун. Това откритие порази мнозина и преди всичко мен. Още от първия ден Бурун изглеждаше по-солиден от всички, беше винаги сериозен, сдържано приветлив и най-добре, с най-голямо усърдие и любопитство се учеше в училището. Смая ме размахът и солидността на действията му: той беше скрил цели вързопи от имуществото на бабичката. Нямаше съмнение, че всички предишни кражби в колонията са негова работа.
Най-сетне пипнахме същинското зло. Аз изкарах Бурун пред народен съд, първия съд в историята на нашата колония.
В спалнята, по креватите и по масите се бяха разположили дрипавите черни съдии. Газовата лампа осветляваше развълнуваните лица на колонистите и бледото лице на Бурун, тежък, тромав, с дебел врат, приличен на Мак-Кинли, президента на Северноамериканските съединени щати.
С негодуващи и силни думи аз описах пред момчетата престъплението: да ограбиш една бабичка, единственото щастие на която са тия именно нещастни парцали; да я ограбиш въпреки това, че никой в колонията не се отнасяше с такава любов към децата както тя; да я ограбиш, когато тя ни е молила да й помогнем — това значи действително да нямаш нищо човешко у себе си, това значи да бъдеш даже не гад, а гадинка. Човек трябва да уважава себе си, трябва да бъде силен и горд; а не да отнема последния парцал на слабите бабички.
Или речта ми произведе впечатление, или и без това на колонистите беше накипяло, но те се нахвърлиха дружно и страшно върху Бурун. Мъничкият чорлав Братченко протегна и двете и ръце към Бурун: