— Какво, а? Какво ще кажеш? Трябва да те тикнат в затвора, да те пратят на принудителна работа. Зарад теб гладувахме ние, ти си взел и парите на Антон Семьонович.
Бурун изведнъж почна да протестира:
— Парите на Антон Семьонович ли? Я докажи!
— Ще докажа.
— Докажи!
— А какво, не си ли ги взел, а?
— Кой, аз ли?
— Ти, ами...
— Аз да съм взел парите на Антон Семьомович? Кой ще докаже това?
Отзад се чу гласът на Таранец:
— Аз ще докажа.
Бурун се обърна. Той се обърна към Таранец, като искаше да каже нещо, но след това махна с ръка:
— Е добре, нека бъда аз, но нали ги върнах?
Децата отвърнаха на това с неочакван смях. Харесал им беше тоя увлекателен разговор. Таранец се чувствуваше герой. Той излезе напред:
— Само, че не трябва да се изгонва оттук. С кой ли не може да се случи това? Виж, да се напляска хубаво по муцуната — това действително му се пада.
Всички млъкнаха. Бурун бавно изгледа сипаничавото лице на Таранец.
— Къси ти са ръцете, за да достигнеш до моята муцуна. Какво се перчиш? Все едно, няма да те направят управител на колонията. Антон ще ме напляска по муцуната, ако трябва, а теб какво ти влиза в работата?
Ветковски скочи от мястото си:
— Как тъй „какво ти влиза в работата”? Момчета, наша ли е тая работа или не е?
— Наша! — викнаха момчетата, — Ние сами ще те набъхтаме по-добре от Антон.
Някой вече се спусна към Бурун. Братченко размахваше ръце пред самото лице на Бурун и крещеше:
— Камшик заслужаваш ти, камшик!
Задоров ми пошепна на ухото:
— Заведете го някъде, че иначе ще го бият.
Аз отдръпнах Братченко от Бурун, Задоров разбута двама-трима други. Шумът бе с мъка прекратен.
— Нека говори Бурун! Нека каже! — викна Братченко.
Бурун наведе глава:
— Няма какво да кажа. Вие всички имате право. Оставете ме на Антон Семьонович — нека той ме накаже както знае.
Тишина. Аз тръгнах към вратата, страхувайки се да не разплискам морето от зверски гняв, което ме беше изпълнило. Колонистите се дръпнаха настрана, като даваха път на мен и на Бурун.
Ние минахме мълчаливо през тъмния двор всред купчините сняг; аз — напред, той — подир мен.
На душата ми беше отвратително. Бурун ми се струваше като най-последен отпадък на човешкия измет. Не знаех какво да го правя, В колонията той беше попаднал за участие в едва грабителска банда, значителна част от членовете на която — пълнолетните — били разстреляни. Самият той беше седемнадесетгодишен.
Бурун стоеше мълчаливо до вратата. Аз седях до масата и едва се сдържах да не запратя нещо тежко срещу му и с това да туря край на разговора.
Най-сетне Бурун дигна глава, погледна ме право в очите и каза бавно, като подчертаваше всяка дума и с мъка сдържаше сълзите си:
— Аз... няма... никога вече, никога вече...да крада.
— Лъжеш! Ти обеща веднъж това на комисията.
— Едно е на комисията, а друго на вас! Накажете ме както искате, само недейте ме изгонва от колонията.
— Че какво любопитно има за теб в колонията!
— Харесва ми тук. Тук се занимават. Аз искам да се уча. А крадях затова, защото все съм гладен.
— Е добре. Ще прекараш три дни под арест на хляб и вода. Таранец да не закачаш!
— Добре.
Трите дена Бурун прекара в малката стаичка до спалнята, същата, в която в старата колония са живели надзирателите. Не го заключих — той даде честна дума, че без мое разрешение няма да излиза. Първия ден действително му изпратих само хляб и вода, на втория ден ми дожаля; занесохме му обяд. Бурун се опита да се откаже гордо, но аз му креснах:
— И ще ми се превземаш още, дяволе!
Той се усмихна, сви рамене и взе лъжицата.
Бурун си устоя на думата: след това той никога нищо не открадна, ни в колонията, ни на друго място.
5. Дела от държавна важност
Докато нашите колонисти се отнасяха почти равнодушно към имуществото на колонията, намериха се странични сили, които се отнесоха към него с изключителен интерес.
Най-важните от тези сили бяха разположени по шосето за Харков. Не минаваше почти нощ да не ограбят някого по това шосе. Цели обози селяни бяха спирани с изстрел от карабина и разбойниците без много приказки бърникаха със свободните си от карабините ръце в пазвите на жените, които седяха по колите, докато мъжете, напълно объркани, шибаха с камшика ботушите си и се чудеха:
— Кой да го знаеше? Уж скрихме парите на най-сигурно място, в пазвите на жените, а те, гледай — право там бъркат!
Такова, тъй да се каже, колективно ограбване почти никога не биваше „мокро”, т. е. не биваше придружавано с убийство. Дошли на себе си, след като прекарваха на мястото определеното от разбойниците време, чичовците идваха в колонията и ни описваха картинно случката. Аз събирах армия, въоръжавах я със сопи, сам взимах револвера, спускахме се към пътя и дълго кръстосвахме из гората. Но само един път търсенията ни се увенчаха с успех: на половин километър от пътя ние се натъкнахме на група хора, които се бяха скрили зад една снежна пряспа в гората. На виковете на момчетата те отговориха с изстрел и се разбягаха, но ние все пак успяхме да хванем един и да го доведем в колонията. У него не се намери нито карабина, нито нещо ограбено и той отричаше безусловно всичко. Обаче, предаден от нас на криминалната милиция в губернията, той се оказа известен бандит и подир него беше арестувана цялата шайка. От името на губернския изпълнителен комитет беше изразена благодарност на колонията „Максим Горки”.
Но и след това разбойническите нападения по шосето не намаляха. Към края на зимата момчетата почнаха да намират вече следи от „мокри” нощни събития. В снега, между боровете, веднъж съглеждаме да стърчи ръка. Разравяме снега и намираме жена, убита с куршум в лицето. На друго място, край самия път, откриваме в храстите мъж във файтонджийски кожух с разбит череп. Една прекрасна сутрин се събуждаме и какво да видим: от края на гората ни гледат двама обесени. Докато дойде следователят, те висяха две денонощия и наблюдаваха с изцъклени очи живота в колонията.
Колонистите се отнасяха към всички тия явления без всякакъв страх и с искрено любопитство. Напролет, когато се стопи снегът, те намираха в гората оглозгани от лисиците черепи, окачваха ги на върлини и ги донасяха в колонията със специална цел да плашат Лидия Петровна. Възпитателите и без това живееха в страх и трепереха нощем, като очакваха всяка нощ да нахлуе в колонията разбойническа шайка и да започне клане. Особено бяха изплашени Осипови, у които, според общото мнение, имаше какво да се ограби.
В края на февруари колата ни, пълзяща с обичайната си бързина от града с някакви продукти, била спряна привечер при самия завой до колонията. В колата имало грис и захар на пясък — неща, които, кой знае защо, не съблазнили разбойниците. У Калина Иванович те не намерили никакви ценности освен лулата. Това обстоятелство възбудило справедливия гняв на крадците: те цапнали Калина Иванович по главата, той паднал в снега и лежал, докато разбойниците се скрили. Гуд, който през всичкото време наглеждаше в колонията нашия кон Малиш, станал обикновен свидетел на случката.
Като пристигнаха н колонията, и Калина Иванович, и Гуд се впуснаха и дълги описания. Калина Иванович описваше събитията в драматични краски, Гуд — в комични. Но единодушно беше взето решение: винаги да се изпраща отряд колонисти, който да пресреща колата ни.
Така и постъпвахме цели две години. Тези походи към шосето ние наричахме по военному: „заемане на пътя”.
Отиваха десетина души. Понякога и аз влизах в състава на отряда, тъй като имах наган. Не можех да го доверявам на всеки колонист, а без револвера нашият отряд изглеждаше слаб. Само Задоров получаваше понякога револвера от мен и с гордост го опасваше над дрипите си.