Дежуренето по шосето беше доста любопитно занимание. Разполагахме се по целия път в продължение на един и половина километра, като се почне от моста през рекичката до самия завой към колонията. Момчетата мръзнеха и подскачаха по снега, като си подвикваха едно на друго, за да не изгубят връзката, и в настъпилия здрач предсказваха във въображението на закъснелите пътници сигурна смърт. Връщащите се от града селяни шибаха конете и мълчаливо препускаха край ритмично повтарящите се фигури с най-криминален изглед. Директорите на совхозите и властите минаваха бързо на дрънчащите си военни брички, като сочеха демонстративно на колонистите своите двуцевки и карабини, а пешаците се спираха до самия мост, като очакваха нови спътници.
В мое присъствие колонистите никога не си позволяваха волности и не плашеха пътниците, но без мен вършеха лудории и скоро Задоров, с риск да се лиши от револвера, поиска непременно и аз да излизам на пътя. Почнах да излизам при всяко изпращане на отряда, но все пак давах револвера на Задоров, за да не го лишавам от заслуженото удоволствие.
Когато се появяваше Малиш, ние го посрещахме с вика:
— Стой! Горе ръцете!
Но Калина Иванович само се усмихваше и с особена енергия почваше да си пали лулата. Паленето на лулата продължаваше до самата колония, защото в случая се прилагаше известната формула:
— Седем километра цъках и не усетих кога съм запалил.
Нашият отряд се прибираше постепенно подир Малиш и веселата тълпа влизаше в колонията, като разпитваше Калина Иванович за разните новини по снабдяването.
Същата зима пристъпихме и към други действия, вече не от колонистко, а от общодържавно значение. В колонията пристигна лесничеят и ни помоли да пазим гората: мнозина сечели контрабанда и той не можел да се справи само със своите хора.
Охраната на държавната гора ни издигна много в собствените ни очи, достави ни извънредно занимателна работа и най-сетне ни донасяше значителни изгоди.
Нощ. Скоро ще съмне, но още е съвсем тъмно. Събужда ме чукане по прозореца. Гледам: на прозореца през ледените украшения се мъжделеят сплескан нос и чорлава глава.
— Какво има?
— Антон Семьонович, в гората секат!
Запалвам нощната лампа, обличам се бързо, взимам револвера и двуцевката и излизам. Пред входа ме чакат най-големите любители на нощни приключения — Бурун и Шелапутин, едно съвсем малко, чисто момченце, безгрешно същество.
Бурун взима от ръцете ми двуцевката и влизаме в гората.
— Къде?
— Че, ето на, послушайте...
Спираме се. Отначало не чувам нищо, след това започвам да различавам едва-едва всред неуловимите нощни звукове и звуковете от нашето дишане глухите удари на брадвата. Тръгваме напред, навеждаме се, клоните на младите борики ни дращят лицата, смъкват ми очилата от носа и ни обсипват със сняг. Понякога ударите на брадвата изведнъж спират. Ние губим посока и търпеливо чакаме. Ето, те почват отново, вече по-високо и по-близо.
Трябва да се приближим съвсем незабелязано, за да не подплашим крадеца. Бурун пристъпва ловко като мечка, подир него ситни мъничкият Шелапутин, като се загръща в своя „клифт”. Аз завършвам шествието.
Най-сетне шие сме до целта. Сгушили сме се зад стъблото на една борика. Едно високо, стройно дърво потрепва, до дънера му се вижда опасана с пояс фигура. Удари несмело и бавно няколко пъти, изправи се, огледа се и пак сече. Ние сме на пет крачки от нея, Бурун държи двуцевката готова, с дулото нагоре, гледа ме и не диша. Шелапутин се е сгушил до мен и шепне, увиснал на рамото ми:
— Може ли? Вече може ли?
Аз кимам, Шелапутин дръпва Бурун за ръкава.
Чифтето изгърмява страшно и далеч из гората се разнася неговият ек.
Човекът с брадвата несъзнателно сяда на земята. Мълчание. Ние се доближаваме до него. Шелапутин знае длъжността си, брадвата е вече в неговите ръце, Бурун весело поздравява:
— А-а, Мусий Карпович, добро утро!
Той тупа Мусий Карпович по рамото, но Мусий Карпович не е в състояние да отговори на поздрава. Той трепери като от треска и, кой знае защо, си изтърсва снега от левия ръкав.
Питам го:
— Конят далеч ли е?
Мусий Карпович пак мълчи: вместо него отговаря Бурун:
— Ей го хе и коня! Ей, кой е там? Карай насам!
Едва сега съглеждам в боровия гъсталак конска муцуна и дъгата на колата.
Бурун хваща Мусий Карпович, под ръка:
— Заповядайте, Мусий Карпович в колата за бърза помощ.
Мусий Карпович най-сетне започва да дава признаци на живот. Той си сваля шапката, глади с ръка косите си и шепне, без да гледа никого:
— Ох ти, боже мой!
Тръгваме към шейната.
Тъй наречената „рижанска” шейна бавно се обръща и ние потегляме по едва личащите, дълбоки, пръхкави следи. На предното място около четиринадесетгодишно момче с огромен калпак и ботуши подвиква на кончето и скръбно дърпа поводите. То през всичкото време подсмърча и въобще е разстроено. Мълчим.
На излизане от гората Бурун взима поводите от ръцете на момчето.
— Ей, къде караш? Ако беше натоварил дървото, тогава щеше да караш към къщи, но щом возиш баща си, ще караш ей натам...
— Ама в колонията ли? — пита момчето, но Бурун вече не му дава поводите, а сам обръща коня към нашия път.
Започва да се съмва.
Изведнъж Мусий Карпович през ръката на Бурун спира коня, а с другата ръка си сваля калпака.
— Антон Семьонович, пуснете ме! За пръв път... дърва нямам... Пуснете ме!
Бурун недоволно му тръсва ръката от поводите, но не подкарва коня, а чака какво ще кажа аз.
— Не, Мусий Карпович — казвам аз, — така не може. Протокол трябва да се състави: сами знаете, това е държавна работа.
— И съвсем не за пръв път — среща утрото Шелапутин със своя сребрист алт. — Не за пръв път, а за трети: веднъж хванахме вашия Васил, а друг път...
Бурун прекъсва музиката на алта с дрезгав баритон:
— Какво сме се спрели тук? А ти, Андрей, тичай в къщи, твоята е лесна. Кажи на майка си, че татко ти е хлътнал. Нека готви глобата.
Андрей, изплашен, скача от шейната и се спуска към селото. Потегляме по-нататък. При входа на колонията ни пресрещат група момчета.
— О, пък ние мислехме, че са ви убили там, тъкмо идвахме на помощ.
Бурун се смее.
— Операцията свърши с главозамайващ успех.
В моята стая се събира тълпа. Мусий Карпович, оклюмал, седи на стола срещу ми, Бурун с пушката — на прозореца, а Шелапутин шепнешком разказва на другарите си страшната история на нощната тревога. Две момчета седят на леглото ми, останалите — по пейките, внимателно наблюдават процедурата по съставянето на акта.
Актът се пише със сърцераздирателни подробности.
— Земя имате сто и тридесет декара, нали? И три коня?
— Че какви ти коне бе? — пъшка Мусий Карпович. — Едното е конче... едва двегодишно...
— Тригодишно, тригодишно — поддържа Бурун и нежно тупа Мусий Карпович по рамото.
Аз пиша по-нататък:
„...Дебело тридесет сантиметра в диаметър...” Мусий Карпович протяга ръце:
— Що думате Антон Семьонович! Какво ти тридесет сантиметра? Кълна се, и двадесет сантиметра няма.
Шелапутин изведнъж прекъсва разказа си, показва с ръце колкото половин метър и се смее нахално в очите на Мусий Карпович.
— Ей такова! Ей такова! Нали?
Мусий Карпович не обръща внимание на неговата усмивка и покорно следи писалката ми.
Актът е готов. Мусий Карпович обидено ми подава ръка за сбогуване, протяга ръка и на Бурун като на най-възрастен.
— Напразно правите това, момчета: всички трябва да живеят.
Бурун учтиво му се покланя:
— Не, че защо пък, ние винаги сме готови да помогнем на човека... — Изведнъж той си спомня: — Антон Семьонович, ами какво ще стане с дървото?