— Бокенхаймер, мислиш ли по въпроса? — повтори Ноули, след като двамата със Стенфорд, досадно дълго и за двамата, бяха се разговаряли шепнешком, та да не смущават унеса му, и единствен слушател им бе нереагиращата черна маска на Болтън, неизменно обвита в белия цигарен дим.
Бокенхаймер отново мислеше, че няма никакво право да обрича момичето на същите страдания, които бе изтърпяла жена му.
— А? — рече той. — Да, благодаря ти за защитата. Но онова не биваше да го казваш, за възможността да не им дадем апарата!
— Играят ми вече по нервите — зарадва се старецът на връщането му при тях. — А виж, решението за малолетните престъпници ми се струва разумно. Трябва да ми повярваш, Бок, действително не съм участвувал в заседанието и нищо не знаех. Вчера бях съвсем разглобен, и телефона дори бях изключил, но пък и те можеха да почакат да си дойдеш! Затова се и ядосах, но иначе…
А вчера Бокенхаймер се чувствуваше отлично. Шестте сеанса във Франция съвсем не го умориха, вчера в самолета беше пълен с нови мисли и нова жажда за работа. Дали преумората не се появяваше едва сега? Глупости, никаква умора нямаше! Иначе поне на шестия сеанс щеше да я усети. Мозъкът му работеше без засечка, с електронна скорост — младежите седяха потресени от чудовищните му способности, а после цвилеха от възторг. Цял живот щяха да помнят появата му и някои от тях може би сериозно щяха да се заемат с парапсихологията — тази надежда бе една от малкото утехи в живота му. Журналисти не допусна до себе си, успя да избегне обичайната сензационна пукотевица в булевардната преса. Едно интервю даде само — в Гренобъл — трогнат от буйния интерес на младежите. На някакво симпатично-нахално хлапе от местния студентски вестник го даде: Сериозността на стоящите пред науката задачи не му позволявала да прахосва свойствата на мозъка си за публични сеанси, в които неминуемо се промъква финансова и идейна спекулация с интереса на хората към тия явления. Не бива да се подклажда повече склонността им да мистифицират явленията. На времето Мессинг е бил принуден да дава публични сеанси просто за да събуди изобщо интереса на научните среди, пък и на кръговете, които финансират науката… На грубоватия въпрос, не му ли трябват пари, бе отвърнал грубовато, че не му трябват. На въпроса, как вижда по-нататъшното развитие в изследванията на мозъка, бе заявил: Знаем вече доста много, що се касае до натрупан експериментален материал, новите методи и апарати са добри, но събрано накуп, това знание представлява едно… нищо. Чакаме да се появи един Планк или Айнщайн в психоневрологията, който да погледне на целия тоя материал от друга посока, и един наш Бор, който да създаде най-после модела на мозъка. Предполагам, че това ще бъде някой младеж с не особено добри бележки в университета, както е бил някога Айнщайн — позволи си той нужната за всяко сполучливо интервю шега. — Само че не ме разбирайте погрешно, съвсем не искам да препоръчвам на студентите да не си учат уроците, искам да кажа: някой, който няма да бъде обременен от купищата наши знания и ей тъй лекомислено ще тръгне по някакъв съвсем друг път, който може да се окаже верният. Затова ще давам и занапред сеанси за студентите. Но докато се роди този младеж, ние сме длъжни да работим, да трупаме, да трупаме… А над какво работите сега? — последва закономерният въпрос. Това, надявам се, ще мога да ви съобщя след една година, най-напред на вас ще го съобщя, отвърна Бокенхаймер засмян, знаейки, че шеговитият край е най-добрият край за всяко интервю. Но симпатичното студентче-журналист бе запазило пък за края коварството си: Говори се, че сте предоставили на военните своите способности да създадат технически сугестивни средства за масова обработка на мозъците. Бокенхаймер повика най-очарователната си усмивка: Вие на всички ли слухове вярвате? Не — отвърна момъкът, вперил досадно немигащи очи в него. — Но младежта се безпокои. И без това предостатъчно й промиват мозъка. Кажете й да бъде спокойна! — избъбра Бокенхаймер нетърпеливо и му обърна гръб.
А сега си каза: Колко е една година, та й се надява толкова? Трябва да поръча на Джейн да внимава за това студентско вестниче, като го пратят, да не се загуби сред купчината поща. И рече:
— Ноули, нали и по тоя въпрос си имаме наше решение, какво се запали така изведнъж…