Стенфорд скочи изненадващо от креслото си с такава сила, че издуха пепелника и над масичката се вдигна облаче от сива пепел.
— Виж какво, Бокенхаймер — издума той на един дъх, — досега уважавах искането ти, въпреки че не съм бил никога съгласен, знаеш това, но сега съм по-решнтелно против експеримента. Първо, базата наистина е непростимо тясна за сериозни изследвания, без статистически наблюдения доникъде няма да стигнем. И второ, извинявай, ама… собственият ти син…
— Какво има? — запита Бокенхаймер без особен интерес, свикнал на избухванията на младия Стенфорд. Той харесваше темперамента му и сам дори го насъскваше срещу Ноули, който бе представител на противоположната школа в неврофизиологията; така винаги имаше пред себе си сблъсъка на две становища. Иначе Ноули, склерозирал под своя авторитет и в старческото си самомнение, едва ли щеше да бъде и наполовина толкова полезен за работата.
Но Стенфорд, необичайно за младежката му самонадеяност, се обърка от простия въпрос:
— Ааа, нищо! Всичко върви точно както го желаеш. Въпросът е… въпросът е всъщност само за широтата на наблюденията ни. Но аз ли ще те уча, ти по-добре знаеш от мене какво е статистическият метод за психологията.
Бокенхаймер сви вежди, а погледът му под тях сякаш се материализира във въздуха:
— Стенфорд, криеш нещо!
Младият учен се извърна да отбегне удара на тоя поглед и пресилено се засмя:
— Аман от ясновидци! Какво ще крия? Исках само да ти кажа… и Авраам, когато решил да заколи сина си в името на бога, е приел замяната, която бог му изпратил.
— Сравнението ти е твърде странно — произнесе вяло Бокенхаймер, подпрял лакти на бюрото, а ръцете му с поизпъкналите вече вени леко замасажираха жълтеникавите скули, хлътналите му очни кухини. След малко той заговори в мелодията на махленска врачка: — Криеш някакви бури в себе си, Стенфорд. Момчето не е добре според тебе, тревожиш се за нещо, нещо те възмущава, някакво решение има в тебе, което искаш да скриеш…
— Професор Бокенхаймер — прекъсна го и рязко, и поизплашено младият учен. — Отправи твоята проницателност към сина си, не към мене! Ще ти кажа откровено: не бих желал да имам такъв син.
Бокенхаймер пропусна казаното, заслушан в неговите вътрешни гласове, и запита все така кротко, полушепнешком:
— Отказваш ли се от сътрудничеството?
— Ти и това ли прочете! — кипна Стенфорд. — Да, има и такива мисли в мене. Но решението ми от теб ще зависи. Нека пренесем опитите в затвора! Остави момчето на мира, моля те като твой сътрудник и приятел!
Зад тия думи Бокенхаймер чу едни други: „Младежта се безпокои“ — които прелетяха от Франция, но ги произнесе гласът на Стенфорд. Какво е станало с Вики? Сутринта на закуската… беше малко сънливо момчето, но иначе нищо му нямаше. Разговаряха, зарадва се на подаръка от Франция… Бокенхаймер свали дланите си, положи ги върху бюрото и ги натисна, сякаш се готвеше за скок. Една пресилена неумолимост бе вкоравила чертите на умореното му и отпуснато допреди малко лице.
— Щом още не си решил въпроса за сътрудничеството, докладвай последните си наблюдения! Но, моля, без сантиментални окраски. Учени сме, нали така?
Стенфорд посърна от резкостта на нареждането — тя говореше, че молбата му си оставаше неприета. Извади от джоба си няколко листа хартия и троснато ги хвърли на бюрото.
— Ето ти последния тест! Няма да ти го тълкувам тогава. Сам ще видиш. Момчето отпада физически, апетитът му не е добър, чете и учи уроците си като побъркано. Явно търси в тях бягство от нещо или пък те се явяват заместител на нещо вече загубено. Едно грубо нарушение на равновесието…
— Учителите какво казват? — прекъсна го сугестологът, като явно отказвайте да продължава да го слуша, и младият учен отново кипна:
— Простаците ликуват, разбира се. Преди Виктор бил буен, необуздан, с неравен успех, създавал им грижи… Сега станал най-силният ученик в колежа, най-възпитаннят, най-кроткият, изобщо най-най-най…
— Стенфорд — обади се иззад гърба му професор Ноули, — какви са тия истерии?
— Но разберете, че именно волята е изключена! Това сме направили, не нещо друго — продължи да вика почти умолително Стенфорд. — Виктор е силен ученик, но не защото го желае; той е станал добър, но не защото го желае и той страда от това…
Под своята наеженост Бокенхаймер не усещаше възможности да възрази с нещо смислено. Най-добре щеше да бъде да ги остави да се дърлят помежду си и да се прибере. Но Болтън нетърпеливо палеше нова цигара; отдавна му се искаше да си върви — Бокенхаймер още одеве го разбра, — а сега искаше да чуе надигащия се спор въпреки вечното му безразличие към всичко друго, несвързано с преките му специалности. Под безизразната негърска маска на лицето му това желание бе изглежда силно, защото Бокенхаймер ясно го прочете в себе си. Запита се: Дали наистина става нещо опасно с Виктор, щом и Болтън се заинтересува толкова? Та само аз ли не съм го забелязал? Но и този въпрос не роди у него някакъв притегателен фокус, около който да се обединят мислите и волята му за работа. Всичко в него си оставаше разлято и съзерцателно тъжно. А ето, Ноули вече бе взел листовете с теста от бюрото му, вече запретваше ръкавите на войнствения си мозък!