— Именно! Тук се крие най-голямата опасност от морална злоупотреба, от възможността да се спира чрез нея социалния и нравствен прогрес. Ще бъде като с десетте божи заповеди, само че така забити в мозъка, че никой да не може да ги престъпи. Въпросът е значи да се определя не минималната граница на полезното, а оптималната граница на невредното обществено поведение. А това вече е твърде дълга…
— И относителна — вметна пак негърът.
— И относителна работа — съгласи се машинално сугестологът. — Но нашата задача все пак е ограничена. Ние искаме само да изключим физиологическата основа на злото, да канализираме вродената човешка агресивност…
— Ще слезем ли някъде да се поразходим, или… — прекъсна го не особено деликатно Болтън, защото очевидно не му се искаше да слуша пак неща, слушани стотици пъти — като повечето винаги вглъбени в работата си учени Бокенхаймер не изпускаше малкото си жертви, пред които можеше да споделя своите вълнения.
— Извинявай — сконфузи се той, — ти, както обикновено, бързаш. Карай тогава в къщи.
Негърът не почна да се оправдава — бяха достатъчно близки — и веднага нареди връщането към града през телефонната решетчица върху гърба на предната седалка.
— Добре, Бос — отвърна шофьорът с необичайна фамилиарност и Бокенхаймер отново почувствува, че този черен шофьор изпълнява навярно и други функции в легендарната подмолна мрежа, към която според слуховете принадлежи Болтън. Това върна въпроса, появявал се няколко пъти досега на устните му:
— Болтън, извинявай, ако влизам в сферата на нещо дискретно! Почти съм убеден, че ти не разчиташ само на приятелството ни, само на това, което аз ти казвам… — трудно му беше да намира най-деликатните думи, защото се боеше да не обиди сътрудника си. — Доколкото те познавам, пък и нали си съавтор…
— Карай направо де! — окуражи го негърът. — Искаш да знаеш имам ли свое разузнаване около машината…
— Ти че го имаш, имаш го — каза с облекчение Бокенхаймер. — За Ралф ми се ще да те питам, може би ти… момчето систематично и доста хитро се изплъзва от наблюденията…
Колата с приглушената ярост на многобройните си цилиндри се възземаше по осморката на автострадата, за да излезе на обратния път, така че инерцията натисна гърбовете им върху облегалките.
— Разбира се, резултатите при него ще бъдат други — рече Болтън уклончиво чак когато излязоха от огромния завой и телата им си отдъхнаха в директната скорост. — Нали и програмата е друга.
— Да, но имам усещането, че мозъкът му тълкува внушението не по програмата, че зад правилните му реакции при сеансите се съдържа нещо, което прилича на измъкване от самата програма. Какво казват хората ти? — осмели се вече направо да го запита Бокенхаймер.
Болтън се усмихна неопределено, а може това и да не беше усмивка, а отразената върху устните му игра на пламъчето, с което запали нова цигара:
— Разделил се с приятелката си, защото един истински революционер трябвало да бъде необвързан.
— Сериозно? — възкликна бащата. — Какъв революционер е пък той? Що за момчещини!
— Боя се, че намерението ти да направиш от него безупречен гражданин, както ти си го представяш, дава малко по-други резултати. Май че отива към един завършен анархизъм…
— Е, чак толкова! Сигурно се е поувлякъл по тия модни философи — не повярва бащата-професор и потърси веднага спасение в своята наука. — Интересно е, че при тая програма се оформят в него като доминанти не само идеите сами по себе си, не и емоциите, а една своеобразна амбивалентност идея-чувство…
— Кое му е интересното? — като че ли се поядоса негърът. — Тая амбивалентност е основата на всеки фанатизъм, откакто свят светува.
— Но и без фанатизъм тоя свят нямаше да просветува. Фанатизмът на учения, твоят фанатизъм на изобретател, фанатизмът…
— Границата, Бокенхаймер, границата!
— Та нали над тая граница си блъскаме главите’ Какво, стигнахме ли? — неприятно се изненада той, съзрял оградата на своя дом.
Необичайната разговорливост на негъра бе го накарала да забрави фьона. Но Болтън щеше да си отиде и… той отново щеше да остане насаме с несигурността си пред Мърроу и пред света. Внезапно му се прииска да се скрие, с една горчива болка, горчива от съзнанието за неосъществимост. Защото гласовете на тези „всички“ постоянно крещяха или шепнеха според гамата на своите страсти под свода на пещерата-съзнание.
— Помогни ми да избягам днеска от Мърроу — помоли той. — Не ми се разправя с него, а след тая вестникарска пукотсвица…
— Ела у дома!
— Не, не, ще ме намери там. Я да опитаме в номера на Мессинг. Ти ще вървиш, напред, уж нещо съм оставил за теб, да го вземеш, и ще си излезеш после. Дано ми стигнат силите, днес съм ужасно съсипан…