По-нататък вестниците според идейните си направления разноречиво коментираха неестествено спокойното държание на сина, който собственоръчно, с два изстрела и със същото спокойствие застрелял баща си. Едни го намираха за патологично, други откриваха в него символ или пък изказваха загриженост от умението на екстремистката младеж да тревожи обществото с ефектни постъпки и ефектна фразеология, искаха да видят у Ралф Бокенхаймер типичен представител на нейното антиобществено начало. Трети се питаха дали постъпката и характерът му не са плод на самата, станала за една нощ легендарна, педагогическа машина. И дълбокомислено подхващаха стария проблем за отговорността на науката.
На въпроса не е ли обичал баща си, Ралф отговорил: Обичах го. Тъкмо затова този добър човек трябваше да умре, да не влезе в историята с прозвището „масов убиец“. На въпроса защо се е предал, като е имал възможност да избяга, той отвърнал: Свободата не се брани с бягство, и: Предпочетох да седна на електрическия стол вместо в бъдещата възпитателна машина. — Но нали е могъл по същия начин да се обърне към общественото мнение, без да е ставало нужда да убива? Страх ли го е било от баща му, от мистичните му способности? — Убийството се е налагало като идеен акт, повторил твърдо началното си изявление младият Бокенхаймер. Във всички случаи трябвало да има процес, за да започнел най-после и оздравителният процес в обществото. — А какво разбира под „оздравителен процес“? Сигнал за бунт ли е това? Призив за революционно преминаване към безбащиното общество, за насилствено премахване на Едиповия комплекс? — Призив да си отворим най-после очите за това, което ни готвят нашите бащи — отговорил предпазливо Ралф Бокенхаймер, очевидно пазейки се да дава повод за обвинение в подстрекателство към въоръжено въстание.
На това място, под спонтанния протест на журналистите, полицията го смъкнала от подиума, надявайки му белезници, въпреки че той не оказал никаква съпротива.
Двете момчета, едно черно и едно бяло момче, от двете страни на Ралф Бокенхаймер, бяха заявили, че се предоставят като свидетели на прокурора, за да докажат, че убийството е предумишлено. Тяхното поведение, което определено говорело и за съучастническо — но от разследването зависело дали ще се докаже съучастничеството им, — се тълкуваше каго план да се ускори насрочването на процеса чрез съкращаване на следствената процедура.
Пресата можеше да бъде доволна. На втория ден тя имаше на разположение вече нови сензации: Най-близките сътрудници на убития, проф. Ноули и д-р Стенфорд, отказали да коментират убийствого му. Френското студентство бе обявило еднодневна стачка в подкрепа на убиеца и назначаваше свои адвокати да водят обществено-правната му защита. Обещаваше и други акции, когато бъде насрочено делото, обръщайки се с призив за солидарност към цялата световна младеж. По искане на кмета в града беше пристигнал един полк от специалните военни части за почетно участие в държавното погребение на знаменития сугестолог. Но такива полкове, обучени за борба с демонстрациите, навлезли през нощта и в много други градове. Доктор Дейвис Болтън бе се самоубил в дома си.
Последното събитие обаче не даваше особени възможности за интересен коментар. Разбира се, то логично се свързваше с убийството на Бокенхаймер, но твърде малко бе известно тяхното сътрудничество. А и противно на очакванията, никакви чертежи не бяха намерени в дома на Болтън, нито пък той бе оставил предсмъртно писмо. Ето защо негърскнте вестници отново заговориха за поредната жертва на расизма, а белите коментатори се задоволяваха да припомнят недавнашните социологични изследвания,според които негрите в страната предпочитали при самоубийствата си да използуват огнестрелно оръжие и че само около двайсет на сто от самоубийците изобщо оставяли предсмъртни писма. Това били хора, които не виждали в смъртта си окончателния край, а гледали на нея като на акт за въздействие върху околните им.
Накрая и едните, и другите бързаха да зарадват читателите си с извода, че процесът въпреки всичко обещавал да бъде бурен и продължителен.