— Слушай сега, полковник — казваше Ноули с бащинска търпеливост, — и нека това бъде последният ни разговор по въпроса! Първо, Болтън вече работи по миниатюризацнята…
— Но сам! Това ще трае…
— Колкото трае, толкова! Решението на групата ни е категорично: докато не уточним границата на програмирането, докато не видим основните психически и физиологически последици от една оптимална програма, докато изобщо не решим какво ще правим с апарата, вие няма да го получите. Имайте предвид, че може изобщо да не ви го дадем, а да го унищожим. Така кажете на началниците си и нека престанат…
Мърроу целият бе се сгърчил в суперменскня си гръден кош, искрена болка бе го сгърчила така.
— Но, господа, но, приятели!… Та аз разбирам… кой, ако не аз, ще разбере, колко време вече работим заедно! Извинявайте, това си беше от мене, съвсем не от началниците ми, стар ентусиаст съм, какво да се прави, пък и ние, военните, лесно се въодушевяваме, когато такива патриотични задачи… не, аз съвсем за друго! Институтското ръководство реши да изнесете експериментите на по-широка база. Смята, че неоправдано стеснявате полето на проучванията и това води до прекомерно забавяне, до огромен риск. Чуждите разузнавания са нащрек. Свързването на Болтън с Бокенхаймер ги вдигна в голяма тревога, не е трудно да подозре човек, че се готви голяма работа. Дълго не ще ви опазим, като работите така, частно. Но аз пак се отклоних, прощавайте! Съвсем не исках да ви плаша, това прозвуча като изнудване, прощавайте! Та… ръководството реши да пренесете опита в един затвор за малолетни престъпници.
— Кога е решено това? — запита Ноули сопнато. — Аз не знам такова решение и никой тук не го знае.
— Вчера. На редовното заседание. Професор Бокенхаймер беше във Франция, а вие бяхте болен, професоре.
Старецът измърмори нещо, което прозвуча като „да-да, вярно“ или „я гледай ти“.
— Това е — заключи полковникът с облекчението на човек, намерил опора в стоящата над него сила. — Аз изпълних задължението си. Останалото е ваша работа. За експериментите в затвора ще ви отпуснем допълнителен щат. Можете и сами да си посочите новите помощници, ако още ви е страх да не ви пробутаме агенти — позволи си той дори една шеговита закачка. — Професор Ноули, като шеф на групата, трябва да докладвате тия дни един най-общ план на работата в затвора. И искайте, не се стеснявайте да искате каквото ви е нужно! Доктор Болтън, извинете, че ви разкарвах дотук, но вие сте съавтор и вашето присъствие беше необходимо според правилата на сигурността.
— Каквото реши Бокенхаймер — изрече безизразно негърът. — Можеше и без мен. Апропо, за охраната! Стига сте пускали агенти около къщата ми! Казах ви, моята охрана е предостатъчна. Карате ме да мисля, че съвсем за друго пращате тия мърляви фантета.
Бокенхаймер отново съзря полковника в униформа — едно жалко, смачкано човече, което се надуваше да изпълни невидимата за другите униформа, а едновременно се сдържаше да не завие от ярост.
— Ще докладвам вашите опасения, доктор Болтън. Но знаете, че въпросите на охраната не решавам аз. Свободен ли съм? — изпъна се полковникът като войник пред ротния си командир, въобразявайки си навярно, че с тази ирония спасява най-после част от своето достойнство.
II
Бокенхаймер чу елегантните му трендафори да скърцат по офицерски към вратата. Вратата се отвори, пространството между нея и рамката й бе закрито от суперменските плещи на полковника, но Бокенхаймер съзря през тях секретарката си. Нищо не направи, за да я види и все пак видя сивосините й очи, уголемени от кристалните лещи на очилата, нежноскулестото й покорно и боязливо личице. Помисли: тя го усеща, когато духа фьонът, е винаги по-уплашена, защото и у мене е по-силно…
— Бок, мислиш ли вече по въпроса — запита го Ноули с прякорна фамилиарност, зад която се криеше определено намерение, а Бокенхаймер си мислеше как ще отиде и ще я прегърне; ей тъй, ще излезе за минутка, уж до клозета, и ще я прегърне. Тя няма да се възпротиви, ще почервенее и ще побледнее както тогава, с листчето, ще се остави да я целува, да я целува и… и той може би ще бъде най-после щастлив или поне спокоен… а тя ще примира в ръцете му от страх, не от нещо друго, от същия мистичен страх, който изпитват всички хора пред него.
Би ли могъл в няколко сеанса да го изгони от нея? Всъщност това всеки професионален психиатър ще го направи дори по-добре, но би ли могъл да я накара да го обича? Да постави в душата й обич на мястото на тоя глупав страх? — Толкова пъти бе се питал, че вече се отчайваше от неспособността си да се отърве от тия едни и същи и еднакво напразни въпроси, толкова пъти бе си отговарял, че няма по-лесно от това, да сграбчи уплашеното и предано, и покорно пиленце в лапите на хипнозата, да го накара, разтреперано от страст, да тръгне към него самичко, със затворени очи и отворени обятия, макар да знаеше, че никога не ще събере такава сугестивна енергия в себе си — с всяка друга би било играчка, но пред нея всичко в него се разпиляваше и завъртяваше в един до изпотяване горещ вихър.