Хаджи Дончо, който по това време е на седмото небе от радост, изведнъж се сепва, сключва вежди, пристъпя бързо, хваща го за крака и той увисва като убит заек в ръцете му.
— Казвай, магарски сине, отде взе парите?
— Олеле, мамооо! — писва малкият и рита безпомощно с крака.
— Казвай, че ей сега ще ти откъсна главата като на врабец!
— Олелеееее!…
— Казвай, казвай, че почвам!
— Олеле, тейкоо… недей!
— Отгде ги взе?
— От чекмеджето.
— Кога?
— Когато беше задрямал под салкъма.
— Защо ти са?
— Щях да си купя халва от Марина.
Хаджи Дончо пресяга с лявата ръка, хваща го за дънцето и го изправя на крака.
— Друг път ще правиш ли така?
— Няма, тейко!
Той помисли, помисли малко и рече пак:
— Ха целувай ръка за прошка тогава! Целуни и на чичовците! Ха и на даскала!
Малкият изрежда всичките и разхълцан и съкрушен, застава отново насред дюкяна. Хаджи Дончо го гледа, гледа и най-после смекчен, го пита:
— Яде ли ти се много халва?
Малкият закрива от срам очи и заплаква отново.
— На̀ ти сега едно десетаче да си купиш, но други път, кога ти се прияде, при мене да дойдеш, а не при чекмеджето! Чу ли?
Сразен от великодушието на баща си и от унищожителните му педагогически похвати, Митко си дърпа ръката и заплаква още по-силно.
— Вземи парите, магаре!
Малкият посяга плахо, писва неудържимо, изхвръква от дюкяна и хуква надолу по реката, стиснал проклетата монета, която сякаш па̀ри ръката му.
А хаджи Дончо, изправен пред вратата, засмян под мустак, клати глава и мърмори на себе си:
— Мушморок безподобний! На баща си се метнал!