Николай Райнов
Педя човек — лакът брада
Един човек си имал трима синове и три дъщери. Двамината били женени, а най-малкият бил още ерген. Когато дошло време на бащата да умира, той повикал синовете си и им казал:
— Чеда мои, който и да поиска някоя от сестрите ви, дайте му я. Гледайте по-скоро да ги настаните; недейте връща сватовници. Закълнете ми се, че ще пазите волята ми!
Те му се заклели. Умрял бащата. След някое време дошли орли да искат най-голямата сестра. По-големите братя не искали да я дадат.
— Свършиха ли се момците — викали те, — та ще дадем сестра си на орел? Я да изпъдим тия сватове!
Но най-малкият брат настоял да я дадат.
— Не бива — рекъл — да престъпваме волята на баща ни. Заклели сме му се да не връщаме сватове — които и да са. Да дадем сестра си!
Двамата се противили, но той дал момата на орлите и те я отнесли. Минало се време, дошли орлите и за средната. И нея по-старите братя не давали, противили се; но най-младият я дал. Пак се минало време, дошли и за най-малката. Старците я пак не давали, но младият дал и нея. Братята му го намразили оттогава и не искали да го погледнат.
Разчуло се по едно време, че царят ще венчава дъщеря си. Той я давал на оногова, който смогне да раздели за една нощ шестстотин кила смес — просо, пшеница и ленено семе. Ако раздели сместа, ще му даде дъщеря си; ако ли не може, ще го погуби. Мнозина идвали, но никой не успявал да раздели сместа. Царят погубил тъй много момци. Научил се за това и най-младият брат. Макар че братята му не искали и да го видят, той отишъл при тях и им рекъл:
— Ще ида да искам царската дъщеря. Или ще я взема, или ще ми вземат главата. Дошъл съм да се простя с вас. Може да се не видим вече.
Братята му го не пускали.
— Я си стой тука! — викали му те. — Ти с тоя ум даде сестрите ни на орли да дивеят някъде вдън горите, — та ги и не видяхме вече, а сега си тръгнал на явна смърт. Мигар ще можеш да свършиш това, което иска царят? Я се остави! Стой си тука!
Но той ги не послушал. Тръгнал, що ходил, стигнал до една река. Водата била отбита, за да пои ливадите; на плиткото се мятала една едра риба. Момъкът се зарадвал, като я видял.
„Ето ми обяд — рекъл си той. — Ще стъкна огън, ще опека рибата и ще се наям.“
Но рибата почнала да му се моли да я хвърли във водата.
— Може някога да ти помогна и аз — рекла тя. — Вземи си една люспа от мене и когато ти потрябвам, нагрей я малко на огъня; аз ще дойда веднага.
Момъкът си откъснал една люспа и хвърлил рибата във водата, па тръгнал по-натам. На едно място видял деца, че били хванали бухал; те го мъчели — връзвали го за краката с канап и го мъкнели по пътя. На момъка дожаляло за птицата, та дал на децата по някоя пара да откупи бухала. Птицата почнала да му се моли:
— Пусни ме, момко! Може някога и аз да ти потрябвам. Отскубни си едно перо от гърба ми. Когато видиш, че ти притрябвам, нагрей го на огъня — и аз ще дойда.
Момъкът си отскубнал едно перо и пуснал бухала. Тръгнал по-натам. Вървял, що вървял, видял на едно място, че пресичат пътя много мравки. Те били тръгнали на бой. Вървели на гъсто — мравка до мравка. За да не смаже някоя от тях, момъкът се спрял да ги почака, докато отминат. Но те минавали, минавали — свършек нямали. Три дена ги чакал момъкът. Най-после минал и царят на мравките. Като го видял, мравият цар го запитал:
— Колко време чакаш тук, момко?
— Три дена — рекъл момъкът.
— Защо не мина?
— Страх ме беше да не сгазя някой от войниците ти — отвърнал човекът.
— Какъв дар искаш да те даря, че си стоял три дена да чакаш, докато мине всичката ми войска?
— Ще ти кажа — рекъл момъкът. — Тръгнал съм да искам царьовата дъщеря. Но баща й я дава на оня, който смогне за една нощ да отдели шестстотин кила смес от пшеница, ленено семе и просо. Ще искам да ми помогнеш.
— Това е лесно — казал мравият цар. — Не бой се: ще ти помогнем да разлъчиш сместа. Ние ще останем тук на стан, да преспим, а когато ти потрябваме, вземи тая сламка, та я припечи на огъня; ще дойдем веднага и всичко ще ти свършим.
Момъкът взел сламката, тя била копието на мравия цар. Като отишъл в двореца, момъкът казал на слугите, че е дошъл да иска царьовата дъщеря — та да обадят на царя. А те му се присмели:
— Ти ли бе, глупчо? Какви царски синове идваха с толкова народ и войска, и пак не можаха да разделят едно кило смес, та ти си дошъл шестстотин кила да разлъчиш! Я си върви по пътя!
Но той настоял да обадят на царя и слугите отишли, та му обадили.
— Нека дойде — рекъл царят, — щом не му е мила главата; нека се опита и той.
Влязъл момъкът при царя.
— Защо си дошъл бе, момко?
— Искам дъщеря ти, царю честити. Или ми вземи главата, или ми дай дъщеря си.