— Ще видим — рекъл царят. — Най-напред ми кажи, наемаш ли се да отделиш шестстотин кила смес пшеница, просо и ленено семе за една нощ?
— Наемам се.
— Но добре да ги отделиш: пшеницата — на една страна, на друга — просото, а лененото семе — на трета. Ни едно зърно пшеница да няма в просото или в лененото семе: всичко да си бъде отделно.
— Ще го направя, царю честити — рекъл момъкът, — но недей се сърди, ако те извикам през нощта, когато свърша работата — да видиш какво съм направил.
Царят се позасмял и казал:
— А бе ти гледай, додето се съмне, да свършиш тая работа, та недей се надява да я свършиш още нощес.
Вечерта момъкът нагрял сламката на огъня и отведнъж стаята се изпълнила с мравки. Дошъл мравият цар с всичката си войска. Момъкът му посочил купа със смесени зърна и рекъл:
— Кажи сега на твоите войници да разделят зърната: пшеницата на едно място, лененото семе на друго, а просото на трето.
Сбрали се мравките и почнали да делят сместа. Едни вземат просото, други лененото семе, трети — пшеницата. До среднощ разделили целия куп и си отишли. Тогава момъкът пратил да събудят царя. Дошъл царят и видял сместа разделена. Чудил се, чудил, не можел да се начуди как е успял момъкът да свърши тая работа, и то толкова бързо.
— Е — рекъл момъкът. — Това се свърши. Сега ти, царю честити, трябва да си устоиш на думата — да ми дадеш дъщеря си.
— Ще ти я дам — рекъл царят, — но искам да й съшиеш едни дрехи: денем да блестят като морето и люспите на рибите, а нощем да светят като небето със звездите. Уший дрехите, па вземи дъщеря ми.
Момъкът нагрял рибата люспа. Явила се рибата и той й поверил грижата си.
— Това е лесно — рекла рибата. — След малко ще ти донеса такава премяна. Рибята царица, която живее вдън морето в елмазен дворец, носи все такива дрехи.
И наистина, след малко рибата донесла на момъка няколко премени, каквито бил поръчал царят. Отнесъл ги момъкът на царя и той още повече се почудил, но все не му се искало да даде дъщеря си на прост селянин.
— Каква сватба ще правим — рекъл царят на момъка, — като е болна царицата? От лоша болест лежи. Намери отнякъде лек да я изцерим, па сетне ще мислим за сватба.
— Ще се опитам — казал момъкът.
Щом си излязъл царя, момъкът нагрял на огъня перото от бухала. Долетяла птицата и го попитала какво иска.
— Царицата е болна — рекъл момъкът. — Царят ме кара да й търся лек. Не можеш ли ми помогна с нещо?
— Лекът й е лесен — казал бухалът. — Улови три кучета — едно бяло, едно черно и едно шарено — заколи ги и ги изгори навръх планината на три огъня, па свари пепелта на трите и дай на царицата да пие. Черното куче има бяс, който държи жената болна цяла нощ; като изпие пепелта на кучето, тя ще спи спокойно и през нощта ще й бъде добре. Бялото има бяс, който я кара да боледува денем; изпие ли му пепелта, тя ще бъде през деня здрава. А шареното има два бяса: единият я държи сутрин, а другият — вечер. Изпие ли му пепелта, царицата ще оздравее съвсем.
Момъкът направил, както го научил бухалът. Отнесъл пепелта на царицата — и тя оздравяла. Царят не можел вече след това да откаже на момъка: дал му дъщеря си; момъкът станал царски зет и заживял в двореца.
Царят имал още двама зетьове; те излизали всеки ден из гората по лов. Тръгнал веднъж и най-младият зет с тях. Ходили цял ден, лутали се из гората, но нищо не могли да уловят. Баджанакът им се отделил от тях и в една долина намерил едно човече — високо една педя, а брадата му дълга цял лакът. Джуджето било много силно — на трима юнаци надвивало. То имало и един кон с шест крака, по-бърз от всички коне: нищо не могло да му убегне, ако го подгони. Па било и много хитро. То знаело, че тоя мъж води царска дъщеря, първа хубавица, та намислило с хитрост да я открадне. Зетят го видял и се спуснал да го улови. Джуджето побягнало; тичало, тичало, но си настъпило брадата и паднало. Зетят го хванал и го отнесъл в двореца.
— Я, педя човек — лакът брада! — почнали всички да викат, като го видели.
Целият дворец се събрал да гледа джуджето. А то — нали е хитро — нарочно им правело смях: скочи, настъпи си брадата и падне; завърти се на пета, за да играе хоро, пак си настъпи брадата, пак падне… Царят поканил в двореца си на угощение всички знатни хора от царството — да им покаже джуджето. Всички се смеели, гледали го и се чудели къде е намерил царският зет такъв лов: педя човек — лакът брада. Като се мръкнало, зетят отвел човечето в своята стая, дето спели с царската дъщеря, да не би да избяга. И там то скачало, играло, падало, ставало, а те се смели до късно през нощта. По едно време джуджето се уморило и легнало да спи, а съпрузите затворили прозорците и заключили вратата, па си легнали. Джуджето било крилато, но си криело крилете под дрехите. Като видяло, че младоженците са дълбоко заспали, то грабнало царкинята, отворило прозореца и отлетяло с нея — отвлякло я в гората. На заранта зетят се събудил; гледа — жена му я няма. Тръгнал да я търси из двореца — никъде не можал да я открие. Нямало го и джуджето. Той разбрал, че човечето го е надхитрило и му е грабнало невястата. Ами сега? Къде да върви да я търси? Казал на тъста си. Царят викнал по него, колкото му глас държи: