— Има ли развратници в някоя от тези бараки? — изрева единият съдебен пристав; тлъстото му лице беше потно и зачервено.
— О, да — промърмори Ателстан. — Всичките са тук и повечето са мои енориаши…
Монахът се загледа в една девойка, нарамила две ведра с мляко. Тя се приближи, надявайки се да успее да продаде стоката си, но в следващия момент се обърна, при което Крим, синът на боклукчията Уоткин, се промъкна до нея и незабелязано се изплю в едно от ведрата. Хлапакът внезапно напомни на Ателстан за задълженията, които беше пренебрегнал, бързайки да се присъедини към сър Джон Кранстън.
— Крим! — извика монахът. — Ела тук!
Момчето веднага дотича. Мършавото му, бледо личице беше цялото омазано с кал. Ателстан бръкна в кесията си, извади оттам едно пени и го пъхна в протегнатата ръка на хлапака.
— Върви при баща си, Крим, и му кажи, че съм отишъл отвъд Лондонския мост заедно със сър Джон Кранстън. Предай му да нахрани Бонавентура. Освен това искам да се увериш, че вратата на църквата е здраво залостена. Ако пък завариш там проститутката Сесили, кажи й да се маха. Разбра ли?
Крим кимна и полетя към църквата като стрела.
Не след дълго тълпата се разреди и Кранстън пришпори коня си напред. Ателстан го последва и двамата продължиха по Лондонския мост, промушвайки се между къщите, които бяха построени толкова нагъсто, че по пътя едва можеше да мине каруца. Ателстан яздеше със сведена глава. Мястото му беше крайно противно. От двете им страни се издигаха множество сгради, някои от които стърчаха с по осем стъпки над буйната река, бушуваща под деветнайсетте свода на моста. Докато минаваха покрай църквата „Сейнт Томас Овъри“, сър Джон заразказва историята й, но Ателстан не му обърна кой знае какво внимание. Щом стигнаха до параклиса, посветен на свети Томас Бекет, монахът се прекръсти, но вдигна глава едва когато сър Джон нареди да спрат и да оставят конете си в конюшнята на кръчмата „Трите бъчви“.
— Има твърде много хора — обясни коронерът. — Ще стигнем по-бързо, ако продължим пеша.
И така, той плати на конярите от кръчмата, за да приберат конете, след което двамата спътници се изкачиха по Фиш Хил, минаха покрай църквата „Сейнт Магнъс“ и се озоваха в Чийпсайд. Хубавото време беше изкарало хората навън и търговците възбудено припкаха около отрупаните си със стока сергии. Все още мократа от дъжда земя беше покрита със смесица от кал, човешки изпражнения и животинска мърша и всичко това я правеше изключително хлъзгава. Кранстън и Ателстан се държаха един за друг, за да не паднат, но въпреки това непрекъснато се пързаляха. Зачервен от усилията, сър Джон реагираше на ситуацията с яростни ругатни, а Ателстан се чудеше дали да възрази, или да се разсмее. Боклукчийските каруци тъкмо бяха излезли да съберат отпадъците от предишния ден и яките и червендалести боклукчии, увити в пъстри парцали, изпълваха тежкия и топъл въздух с виковете си. В следващия момент един от тях изкрещя на останалите да спрат работа и изтърколи някакъв труп иззад една стара къща. Ателстан зърна рошавата бяла коса, мъртвешкото лице и кокалестите пръсти на някаква старица. Кранстън погледна към монаха и вдигна рамене.
— Вече нищо не можем да сторим за нея, братко — рече той.
Ателстан очерта кръст във въздуха и се помоли Христос, където и да се намираше Той, да приеме душата на възрастната жена.
После двамата с коронера продължиха покрай чешмата и позорните стълбове, където стояха заловените през нощта проститутки и сводници, та всеки минувач да може да ги наругае и да ги замери с кал. Кранстън зададе на Ателстан някакъв въпрос и монахът се накани да му отговори, но вонята на развалено месо, загниващи карантии и засъхнала кръв, която се носеше от сергиите с пилешко, го задави. И така, докато минаваха по Сколдинг Али7, където изкормените трупове на пилетата се почистваха в грамадни дървени ведра, пълни с кипяща вода. Ателстан остави сър Джон да бъбри, а самият той задържа дъха си и сведе глава. Пред кръчмата „Розата“, която се намираше на един ъгъл, на двамата спътници им се наложи да поспрат, за да пропуснат някакъв страж, който водеше след себе си цяла група злосторници със завързани зад гърбовете ръце и примки около шиите. Повечето от тези клетници, които щяха да бъдат отведени в близкия затвор, бяха гуляли до късно през нощта, така че все още бяха пияни и едва ходеха. Един млад мъж крещеше, че стражите му били взели ботушите и че краката му вече се били разранили. Сърцето на Ателстан се сви от жал.