— Горките! — промърмори той. — В затвора е толкова горещо, че ако не се съвземат, ще умрат още преди вечерня…
Кранстън вдигна рамене и продължи да пори тълпата подобно на някакъв тумбест кораб. После двамата с Ателстан минаха покрай старата еврейска махала и се озоваха в квартала на търговците на платове, където улиците станаха още по-оживени. Жените там се движеха с финес, едва-едва докосвайки калта с роклите си, а до тях вървяха кавалери с високи шапки, наметки от тафта, цветни панталони по крака и дантелени ризи.
Изведнъж земята стана някак по-мека, тъй като каналът, течащ по средата на пътя, се беше задръстил от съдържанието на нощните гърнета, изхвърлени в него, и беше започнал да прелива След Сопър Лейн улицата се стесни и над двамата спътници надвиснаха тромави къщи с по няколко етажа. Кучетата с лай преследваха котките, ровещи се сред купчините боклук пред всеки праг. Хората пък бяха облечени в истинска феерия от цветове. Сините, златисти, жълти и алени одежди на богаташите рязко си контрастираха с кафеникавите роби и мазните черни шапки на фермерите, които се придвижваха от един пазарен град до друг, теглейки след себе си малките си колички. Търговците, които се надяваха, че с крясъците си ще привлекат повече клиенти, вдигаха невъобразима врява. Вратите на кръчмите и гостилниците бяха отворени и оттам се носеше подканващият аромат на тъмно пиво, пресен хляб и пикантна храна. Пред едно подобно място Кранстън спря, при което Ателстан жално простена.
— О, сър Джон, моля те! — заувещава той коронера. — Надявам се, че не се каниш да започнеш да пиеш още от сега! Много добре знаеш какво ще стане… Ако влезеш в кръчмата, няма да мога да те накарам да излезеш!
Ателстан облекчено въздъхна, когато сър Джон със съжаление поклати глава и продължи нататък. В следващия момент пред погледа на двамата спътници се появиха група униформени стражи с бели жезли в ръце, които им служеха за разгонване на тълпата. Между тях вървеше мъж, облечен в черни кожени дрехи. Ръцете на клетника бяха вързани с въже, чиито краища бяха стегнати около китките на двама от стражите. Елекът на арестанта беше разкъсан и под него се подаваше дрипава риза, а небръснатото му лице беше цялото посинено.
— Магьосник! Вещер! — прошепна някой.
После един продавач грабна две шепи кал и ги хвърли по задържания, но белите жезли на стражите моментално се стовариха върху гърба му.
— Направете път! Направете път!
Кранстън и Ателстан продължиха покрай позорните стълбове, на които вече бяха качени лъжлив търговец, слуга, обвинен в разврат, фалшификатор и двама джебчии. После коронерът и секретарят му оставиха Холбърн зад гърба си и се озоваха на Касъл Ярд — приятна улица с по-малко и по-нашироко разположени къщи, оградени от благоуханни розови градини и множество овошки. Къщата на Фортескю, която се издигаше насред собствен парк, беше най-голямата от всички и представляваше солидна конструкция с фасада от черни греди, украсени със сложни орнаменти, и искрящо бяла мазилка. Всеки от четирите етажа на къщата беше леко издаден над долния и на всеки от тях имаше прозорци със стъкла в оловни рамки. Кранстън вдигна грамадното месингово чукало във формата на рицарска ръкавица и с всичка сила го стовари върху вратата. Не след дълго на прага се появи някакъв слуга, който изслуша гръмкото представяне на двамата спътници и ги въведе в сумрачен салон, облицован с ламперия и покрит с вълнени килими, чиито стени бяха украсени със златоткани драперии.
Докато се изкачваха по дъбовото стълбище, водещо към някакъв дълъг коридор, Ателстан забеляза, че в къщата е много тъмно и студено. Всъщност наоколо цареше такъв мрак, че въпреки ранния час восъчните свещи в сребърните свещници вече бяха запалени.
Накрая слугата почука на една врата.
— Влез! — отвърна някой с тих и овладян глас.
Стаята, в която се озоваха, беше с правоъгълна форма, стените бяха боядисани в червено и украсени със сребърни звезди, а покритият с плочи под беше застлан с килими. Слънчевите лъчи, които се процеждаха през малкия прозорец високо над грамадното дъбово писалище, не достигаха, така че тук също горяха свещи, къпещи пространството в златиста светлина. Съдия Фортескю, който седеше в подобно на трон кресло, почти не помръдна, когато посетителите му влязоха. Вместо това продължи да потропва по писалището с едната си отрупана с пръстени ръка, а с другата — да се рови из някакви документи. Фортескю беше висок и суров мъж с напълно плешива глава, остро изсечени черти и студени като камък очи. Той поздрави сър Джон Кранстън с престорена любезност, но когато Ателстан се представи и обясни с какво се занимава, лицето на съдията се разтегли в смразяваща усмивка.