— Странно — отбеляза замислено Кранстън и стисна устни.
— Кое е странно, сър Джон?
— Ами това, че въпреки кавгата с господаря си икономът не е забравил за задълженията си и му е занесъл обичайната чаша кларет.
— Да, ако не беше отровил виното, постъпката му можеше да се изтълкува като благороден жест — отвърна разпалено Фортескю. — Но човек, който ти поднася отрова, не ти е приятел, сър Джон.
— И къде е загадката тук?
Съдията се усмихна.
— Това вече вие трябва да откриете. Милорд Гонт смята, че има загадка. Не забравяйте, че Спрингал заемаше пари на Короната. Възможно е чрез убийството му някой да се е опитал да създаде пречка за регента — Фортескю вдигна рамене. — Негова светлост не ми е разкривал тайните си мисли, но знам, че според него съществува реална заплаха за управлението му.
Съдията вдигна някакъв свитък, пристегнат с алена панделка и го подаде на Кранстън. Ателстан зърна пурпурните печати на регента.
— Това е разрешителното, даващо ви правото да се заемете с този въпрос — рече хладно Фортескю и се изправи, подсказвайки на посетителите си, че срещата е приключила.
— Разбира се, всички разходи са за сметка на Хазната — той потри ръце, — но разточителства няма да се толерират.
Кранстън също стана на крака.
— Мога да ви уверя, че сметките ми никак няма да са малки, милорд. В крайна сметка някои хора така лъжат, че като ги слуша, човек започва да страда от ужасна жажда.
След тези думи коронерът си взе плаща и тромаво се отправи към вратата. Ателстан сведе глава, сграбчи торбата с пособията си за писане и последва коронера, правейки всичко по силите си да не се разсмее.
— Сър Джон!
Кранстън спря.
— Знаете ли нещо за „Синовете на богаташа“? — попита Фортескю.
Коронерът поклати глава.
— Не, защо?
— Това е тайно общество — отвърна раздразнено съдията — с неясна същност и цел. Сър Томас обаче е бил свързан с него по някакъв начин или поне така твърдят шпионите ми. Значи „богаташа“ не ви говори нищо, така ли?
— Не беше ли това някакъв корумпиран съдия от Евангелието, който живеел в разкош, но не обръщал внимание на бедняците, умиращи от глад пред портите му?
Фортескю се усмихна и погледна към брат Ателстан.
— Кажете ми, отче — рече внезапно съдията, — вярно ли е, че изкупвате вината си за смъртта на брат си? Затова ли орденът ви ви изпрати в „Сейнт Ерконуолд“ и ви назначи за секретар на сър Джон Кранстън? — усмивката на Фортескю се разшири. — Трябва да слушате коронера, братко. Сър Джон ще ви каже всичко, което знае за закона. Сигурен съм, че това няма да отнеме много време!
Кранстън се обърна. Рошавата му, стоманеносива коса изглеждаше като настръхнала от гняв, но в тъмните му очи танцуваха присмехулни искрици. Той поглади брадата и мустаците си и бавно каза:
— Ще последвам съвета ви, милорд, и действително ще кажа на брат Ателстан всичко, което знам за закона. Аз също съм сигурен, че това няма да отнеме много време. После обаче ще му кажа онова, което двамата с вас знаем за закона, и съм убеден, че от това времето почти няма да се удължи.
След тези думи Кранстън се завъртя на токовете си и — последван от давещия се от смях Ателстан — излезе на Касъл Ярд и тръгна обратно към Холбърн.
— Кучи син! Негодник! Развратник! Мръсник! — заизрежда той всичко, което мислеше за съдията.
Ателстан просто поклати глава, разкъсван между възхищението си към честността на коронера и желанието си да избухне в кикот. На ъгъла на Холбърн двамата спътници спряха, за да пропуснат една затворническа каруца, чиито железни колела изтрополиха по калдъръма. В каруцата се возеха палач с черна маска и блед свещеник със запотено лице, надвесили се над някакъв пират, заловен — както гласеше съобщението, заковано за каруцата — край устието на Темза преди два дни. Независимо че смъртта му наближаваше, осъденият се смееше и се шегуваше със зяпачите, които вървяха от двете страни на каруцата, тананикайки си една популярна песничка, изпълнявана в дни за екзекуции. Всъщност клетникът не само че не тъжеше за живота си, но и изглеждаше напълно погълнат от задачата да разкъса аления си плащ и елека си от тафта и да раздаде парченцата на тълпата. От време на време той вдигаше глава и се ухилваше на палача си, докато в един момент не извика: