След посещението си в кръчмата двамата спътници отново тръгнаха нагоре по Чийпсайд. Вече беше ранен следобед и търговията беше в разгара си.
— Чудни шапки! — провикна се един продавач.
— Фуркети и игли за коса! — обади се друг. — Жартиери! Испански ръкавици! Копринени панделки!
— Заповядайте! — изкудкудяка една жена от някакъв покрит вход. — Колосване на яки! Най-фин лен!
Виковете на търговците се смесваха в демоничен хор, а по калдъръма трополяха множество опразнени след сутрешната търговия каруци, чиито собственици бързаха да се измъкнат от града, преди да забият вечерните камбани. Неколцина градски съветници, облечени в дълги мантии, обточени с кожа, търпяха подигравките на група контета, издокарани в златисти копринени одежди, окичени с евтини накити и ухаещи на още по-евтин парфюм. Откъм полята се зададоха неколцина конници със соколи върху китките. Хищните птици бяха задоволили жаждата си за кръв и сега кротко стояха под качулките си. Кранстън спря пред една бръснарница, попипвайки брадата и мустаците си, но после зърна купите с димяща кръв9 до стола и се отказа.
— Сър Джон, знаеш ли къде живее Спрингал?
Кранстън кимна и посочи към една къща.
— Ето там.
Ателстан спря насред крачка и хвана Кранстън за лакътя.
— Чакай малко, сър Джон — рече той и издърпа недоумяващия коронер в един тъмен вход.
— Какво има, послушнико?
— Аз съм монах, сър Джон, не послушник. Запомни го най-сетне. Член на проповядващия орден, основан от свети Доминик за подпомагане на бедните и образоване на непросветените.
Кранстън се ухили.
— Вземам си бележка. Е, какво има, монахо?
— Безпокоя се за разрешителното, сър Джон. Мисля, че трябва да го погледнем.
Коронерът направи гримаса и извади свитъка, който му беше връчил Фортескю. После счупи печата и отвори писмото.
— Нищо особено — заяви той, прочитайки го набързо. — Пише, че разполагаме с пълната власт да разследваме смъртта на сър Томас Спрингал и че ако не искат верността им към Короната да се подлага на съмнение, всички поданици на краля са длъжни да отговарят на въпросите ни — Кранстън внимателно се взря в Ателстан. — Чудя се дали в това число влизат и „Синовете на богаташа“…
Монахът вдигна рамене.
— Ти познаваш града по-добре от мен, сър Джон, и много добре знаеш, че всеки занаят си има своята гилдия и че всяка една от тях е изградена от по-малки общности. Предполагам, че „Синовете на богаташа“ е просто име, измислено, за да прикрие не толкова законните дейности на някои от богатите ни търговци. Освен това смятам, че те не целят измяна, а просто печалба.
Кранстън се ухили и излезе от входа.
— Да вървим тогава, верни доминиканецо! Да проверим какво още можем да научим!
Глава втора
Къщата на Спрингал беше много хубава и доста приличаше на тази на съдия Фортескю, но днес от прозорците на горния й етаж висяха огромни траурни знамена от най-скъп лен, а голямата табела с герба на златаря над входната врата беше покрита с черно платно. Възрастният слуга, който се появи на прага, беше облечен в черно като самата смърт, лицето му беше мокро от сълзи, а очите му — зачервени от плач.
— Сър Джон Кранстън, градският коронер, и брат Ателстан — тихо обяви монахът.
Слугата кимна и поведе двамата посетители по някакъв тъмен коридор, след което ги покани в грамадния салон. Докато пристъпваха по пода, покрит с черно-бели плочи, разположени шахматно, на Ателстан му се стори, че навлиза в долината на сенките. Гоблените и картините по стените бяха скрити под черни платна, а във въздуха се усещаше някаква тежест, която обаче не се дължеше на горещия и задушен ден, ами на нещо друго, което караше косите на монаха да настръхват. Въпреки всичко Кранстън продължи тромаво към групичката, която се беше събрала край масата върху подиума в дъното на салона. На светлината на свещите грамадната сребърна солница10 в средата на масата примигваше като маяк. През малкия еркерен прозорец над подиума влизаше малко естествена светлина, но въпреки това Ателстан не можеше да различи чертите на присъстващите. Всички те бяха обвити в сенки и тихичко си приказваха. После обаче разговорите секнаха и насядалите край масата се взряха в грамадното туловище на сър Джон, който се запрепъва към тях.
— Мога ли да ви помогна?
10
Солницата била важен елемент от средновековната трапеза и служела за отделяне на местата на високопоставените гости от тези на простолюдието. — Б.пр.