Коронерът спря и се обърна по посока на гласа, при което едва не се сблъска с Ателстан, който стори същото. Някаква млада жена стана от седалката в прозоречната ниша и се приближи към тях.
— Коя сте вие? — попита Ателстан.
— Съпругата на сър Томас Спрингал — отвърна хладно тя, излизайки на светло.
„Каква красавица!“ — помисли си Ателстан. Очите на жената бяха оградени от черни мигли, лицето й приличаше на лицата на ангелите, изрисувани по прозорците на манастирската църква, тялото й беше стройно и идеално оформено, а кожата й блестеше като злато. Жената имаше тъмночервена коса и устни, които не отстъпваха по яркост и свежест на която и да е пролетна роза.
— Тоест вдовицата на сър Томас Спрингал — вметна Кранстън тактично.
— Точно така — сопна се жената. — А кои сте вие, господа?
Кранстън погледна към групичката, която все още седеше мълчаливо около масата върху подиума, и с пиянски жест свали шапката си.
— Сър Джон Кранстън, кралски коронер. А това — той махна през рамо — е верният ми Мефистофел, брат Ателстан.
Жената доби объркано изражение.
— Секретарят ми — изфъфли Кранстън.
— Мадам — намеси се Ателстан, — надявам се Господ да дари душата на съпруга ви с вечен покой, но той е мъртъв. Сър Джон и аз пък получихме заповед да прегледаме тялото му и да открием истинската причина за смъртта му. Искрено съжаляваме, че ви притесняваме в този тежък за вас момент.
Жената се приближи и Ателстан забеляза, че лицето й е изключително бледо, очите й са зачервени от плач, а маншетите на черната й дантелена рокля са подгизнали от бърсаните с тях сълзи.
Вдовицата направи знак на двамата посетители да се качат на подиума, при което седящите около масата се изправиха. Всички те бяха облечени в черно и сякаш се криеха зад някакъв тлъст мъж с широки рамене, оплешивяваща глава, месест нос, студени очи и жестока уста.
— Кои сте вие, господа? — озъби се той. — Аз съм сър Ричард Спрингал, брат и изпълнител на завещанието на покойния сър Томас!
Кранстън и Ателстан се представиха.
— И защо сте тук?
— Върховният съдия ни помоли да дойдем.
Кранстън подаде разрешителното си на мъжа. Сър Ричард развърза червената копринена панделка и разви пергаментовия свитък.
— Заповядайте тогава — махна той към масата, след като хвърли един бегъл поглед на съдържанието на документа. — Имаме малко работа. Смъртта на сър Томас е голям удар за нас.
Ателстан си помисли, че сър Ричард прилича повече на нетърпелив търговец, отколкото на скърбящ брат, но въпреки това двамата с коронера заеха местата си и изслушаха представянето на останалите присъстващи. В далечния край на масата седеше отец Криспин, капеланът на семейство Спрингал. Той беше млад мъж със слабо, гладко избръснато лице, тъмни очи и дълга къдрава коса. Черното му расо беше от скъп плат, а яката му беше пристегната със златна закопчалка и сребърни върви. От другата страна седеше Едмънд Бъкингам, секретарят на сър Томас, който изглеждаше горе-долу на същата възраст като отец Криспин, но беше по-мургав и се отличаваше с бледо лице, сурови очи и тънки устни. По всичко личеше, че Бъкингам е роден за секретар и че повече му приляга да брои стока, да оправя сметки и да води архив, отколкото да участва в разни безсмислени разговори. В момента той шумно барабанеше по масата, изразявайки раздразнението си от присъствието на двамата — според него — натрапници. Останалите двама членове на групата — Алингам и Веши — бяха типични търговци и носеха златоткани одежди, златни верижки и сребърни пръстени. Стивън Алингам беше висок като върлина мъж с мрачно, белязано от шарка лице и мазна червена коса. Предните му зъби стърчаха, придавайки му вид на стреснат заек, а пръстите на ръцете му, под чиито нокти се беше събрала страшно много мръсотия, току политаха към устата му, сякаш притежателят им се опитваше да си спомни нещо. Тиоболд Веши пък беше нисък и дебел човечец с бяло и пухкаво като тесто лице, върху което се мъдреха малки, подобни на черни копчета очички, леко гърбав нос и нацупени устни.
След като всички се запознаха, сър Ричард поръча на слугите да донесат херес.
„О, не! — помоли се мислено Ателстан. — Не и още пиене!“
Сър Джон обаче, който вече едва държеше очите си отворени, засия от радост. Когато подносът с чаши беше внесен, той пресуши своята на един дъх, а после алчно се взря в тази на Ателстан. Монахът въздъхна и кимна. И така, без да обръща внимание на удивлението на останалите присъстващи, коронерът се ухили и изгълта и хереса на секретаря си. Ателстан извади служебните си принадлежности от кожената торба, изглади парчетата пергамент и постави перата и сребърната мастилница върху дъската си за писане. Ободреният след двете питиета сър Джон плесна с ръце и се наклони напред, взирайки се в седящия начело на масата сър Ричард. В следващия момент лакътят на коронера се подхлъзна и той залитна. Ателстан чу хихикането на Бъкингам и зърна безмълвната подигравка в красивите очи на лейди Изабела.