Да, Едуард III, Английският лъв, умираше и старите хора си припомниха разказите на бабите и дядовците си за младините му. Някога той беше изместил майка си Изабела и любовника й Мортимър от трона, а ето че сега собствените му дни бяха преброени.
В един момент кралят се оживи и поиска музика. В покоите му незабавно беше изпратена една девойка в червеникавокафява рокля и обточен с дантела воал на главата, която му посвири на виола. Когато Едуард се върна в леглото си, призраците тъкмо го наобикаляха. Там беше баща му, Едуард II, убит в Баркли, красивата му и страстна майка Изабела, съпругата му Филипа с нейната тъмна кожа и нежни като на кошута очи, мъртва от осем години, и накрая — скъпият му син Едуард, Черния принц. Велик военачалник беше той, но за съжаление, след като пренесе английското знаме през Пиренеите в Навара, се върна с празни ръце, като изключим онази коварна болест, от която тялото му се разката. Както и да е, всички тези хора бяха мъртви. Синът му беше мъртъв.
Когато внесоха прокламацията за унаследяването на престола, кралят разбра, че и неговият край е близо. А щом документът бе подпечатан, слугите сякаш потънаха вдън земя.
— Нима няма никаква надежда? — прошепна Едуард.
После дворецът в Шийн се превърна в мавзолей. Кралят беше оставен да лежи в собствената си пот и мръсотия и при него не остана никой друг освен любовницата му, Алис Перърс. Тя се вмъкна в спалнята на Едуард със своя ласкателен език и красиво лице, пръсти, окичени със златни пръстени, и разкошна червена рокля, украсена със скъпоценни камъни, приседна до умиращия си господар и любовник и алчно се взря в него. Да, Алис Перърс не я беше грижа за никого, тъй като отдавна беше разбрала, че и никого не го е грижа за нея. В следващия момент кралят се събуди и видя над себе си черните й очи и чувствените й устни.
— Слънчевата ми лейди — прошепна той.
Перърс се усмихна, показвайки блестящите си бели зъби, и си припомни как беше яздила в златотканите си дрехи по Чийпсайд с високо вдигната глава и глуха за виковете: „Курва!“, „Развратница!“, „Проститутка!“. Сега тя седеше близо до краля подобно на лъвица, дебнеща плячката си. В следващия момент в стаята влезе един стар францискански свещеник на име Джон Хоклийв, но Перърс му изсъска нещо и го изгони. Кралят затвори очи. Дишането му беше плитко и в гърлото му се надигаше ужасно гъргорене. И така, Перърс реши, че няма какво повече да чака, съблече единствените дрехи, които бяха останали на гърба на Едуард, и побягна.
Тогава старият францисканец се върна в стаята, хвана краля за ръката и вдигна едно разпятие пред замъгления му поглед. После поде химна „Dies Irae“1 и когато стигна до стиха: „Какво ще кажа тогава аз, нещастният, когато дори праведните не ще бъдат в безопасност?“, Едуард отвори очи.
— Желаете ли опрощение, ваше величество? — попита тихо Хоклийв.
— Иисусе! — промълви в отговор кралят, вяло стискайки ръката на францисканеца.
— Тогава нека всичките ви грехове бъдат опростени в името на… — започна свещеникът, извисявайки глас, за да надвика все по-силното гъргорене, носещо се откъм гърлото на умиращия.
Накрая кралят се извърна, изблещи очи и изпусна последния си дъх, а душата му отлетя в мрака. Хоклийв довърши молитвата си, след което се вгледа в пепелявото и изпито лице на Едуард и си припомни блясъка, който го беше съпровождал през славните му дни. Свещеникът сведе глава, притисна чело към ръката на мъртвия крал и заплака за загубата на всичко това.
Няколко часа по-късно в Уестминстърския дворец Джон Гонт, херцог на Ланкастър и най-възрастният жив син на покойния крал, клечеше пред една голяма покрита камина с разкопчан жакет и разтворени крака и се грееше на огъня. Херцогът беше чул новината, връщайки се от лов, по време на който внезапно се беше разразила буря и го беше измокрила до кости. Баща му беше мъртъв и той беше станал регент, но не и крал. Джон простена, свивайки окичената си с пръстени ръка в юмрук. Той беше роден за крал и трябваше да наследи троновете на Кастилия, Франция, Шотландия и Англия. И каква беше единствената пречка на пътя му? Едно десетгодишно момче с руси коси; племенникът му, Ричард от Бордо, синът на по-големия му брат, страховития Черен принц.
— Толкова съм близо! — промълви Гонт.
Да, херцогът на Ланкастър действително беше само на крачка разстояние от короната на Едуард Изповедника. Той се изпъна и грамадната му, мускулеста снага изпука от яростта, която го изпълваше отвътре. Регент, но не и крал! Въпреки това кралството се нуждаеше от здрава ръка — французите вилнееха по южното крайбрежие, шотландците се трупаха край северната граница, а селяните определено нямаха търпение да се отърват от безкрайните си данъци. Членовете на Камарата на общините, подстрекавани от говорителя си, също бяха изразили своето недоволство по време на срещата си в параклиса „Сейнт Стивън“ в Уестминстър. Гонт поглади елегантно подрязаните си мустаци и брада. Можеше ли да направи тази крачка? Трябваше ли? Той прехапа устни и се замисли над възможностите. По-малките му братя със сигурност щяха да му се опълчат. Великите лордове, подкрепяни от стоящите в сянка, но могъщи епископи, щяха да се вдигнат на оръжие и да призоват Божия гняв върху му. Ами Ричард? Какво щеше да се случи с бледия и синеок Ричард? Гонт потръпна. В едно старо пророчество се казваше, че мишките не бива да се радват, когато старият котарак умре, защото един ден малкото коте ще порасне и ще се превърне в много по-ужасен звяр!