— Едва ли ще срещнете по-великодушен човек от него — отвърна Алингам. — Сър Томас проявяваше невероятна щедрост към бедняците от енорията „Сейнт Бартоломю“, към гилдията, а също и — завърши той презрително — към монасите като вас!
— Но защо тогава се е скарал така жестоко с Брамптън? Правил ли го е и преди?
Алингам се почувства хванат натясно и за момент остана безмълвен.
— Не — промърмори той най-накрая. — Не го е правил. Понякога възникваха някои разногласия, но нищо сериозно.
— Лейди Изабела — обърна се към вдовицата Ателстан, — напоследък съпругът ви изглеждаше ли ви обезпокоен от нещо?
Сър Ричард потупа вдовицата по китката, давайки й знак, че той ще отговори вместо нея.
— Сър Томас се тревожеше за войната, както и от зачестилите напоследък случаи на пиратство из Тясното море, които му струваха два кораба. Освен това негодуваше срещу нарастващата нужда на стария крал от пари.
— Брамптън беше ли добър иконом?
— О, да — отвърна лейди Изабела, без да се замисля.
— А що за човек беше?
Вдовицата направи гримаса.
— Ненатрапчив, благовъзпитан, предан — изражението на лейди Изабела омекна. — След скандала със съпруга ми обаче беше изпаднал в състояние, в каквото не го бях виждала дотогава. Толкова беше бесен, че място не можеше да си намери.
— Сър Томас спомена ли пред вас нещо за кавгата си с Брамптън?
— Каза ми, че ще се занимае с въпроса по-късно. Беше по-скоро изненадан, отколкото ядосан от поведението на Брамптън. Каза, че изобщо не му е присъщо — за миг вдовицата замълча, след което продължи: — По време на тържеството снощи съпругът ми отвори едно буре от най-доброто си бордо и аз изпратих на Брамптън една чаша в знак на помирение.
— И сте сигурна, че сър Томас е имал високо мнение за Брамптън, така ли?
— Убедена съм — лейди Изабела поклати глава и се взря в масата пред себе си.
— Хубаво. А сега ще ви помоля да си поговорим за тържеството предишната вечер…
В този момент Кранстън тихичко пръдна, но въпреки това звукът отекна в салона като камбанен звън. Лейди Изабела извърна поглед погнусено, сър Ричард гневно се взря в коронера, а Бъкингам се разкикоти. Ателстан се изчерви от неудобство.
— Какъв беше поводът да се съберете?
— Коронацията на младия крал — отвърна сър Ричард. — Всяка гилдия подготвя свое шествие по случая, така че трябваше да обсъдим плановете на златарите.
— За какво тогава ви беше съдия Фортескю?
— Не знаем — изписка Алингам. — Сър Томас просто ни осведоми, че е поканил и него. Двамата често си имаха вземане-даване — той се ухили. — Фортескю, подобно на много други високопоставени люде, дължеше на сър Томас пари.
— Но защо ни задавате всички тези въпроси? — попита тихо сър Ричард. — Случаят е ясен дори за едно дете! — той погледна презрително към сър Джон. — Брат ми беше убит от иконома си Брамптън. Каква полза има да повтаряме всичко отначало и само да задълбочаваме болката от загубата му? Ние сме заети хора, брат Ателстан. Не можем да си позволим да губим повече време със спящия ви приятел. Студеното тяло на брат ми лежи на горния етаж. Предстои ни да организираме погребението му, да се свържем с деловите му партньори… Въобще доста работа ни чака.
— Странно! — Кранстън се размърда и отвори очи. — Много, много странно!
Ателстан огледа присъстващите и се ухили. Едно от нещата, които монахът не можеше да разбере, но които много му харесваха у сър Джон, беше, че по някакъв необясним начин дебелият коронер успяваше хем да дреме, хем да следи разговорите, които се водеха около него.
— Кое е толкова странно? — сопна се лейди Изабела, която вече не можеше да сдържа неприязънта си към коронера.
— Ей сегичка ще ви обясня, милейди — облиза устни Кранстън. — Значи Брамптън е бил предан и покорен слуга на сър Томас. Защо тогава му е било да се рови сред книжата му? Какво е криел съпругът ви?
Ако можеше, вдовицата с радост би изпепелила сър Джон с поглед.
— Да кажем, че Брамптън наистина е предал доверието на сър Томас — продължи Кранстън, дишайки тежко — и че после между двамата се е разразила кавга. При всички положения това не би могло да стане повод за убийство и самоубийство, нали така? Самата вие казахте, че Брамптън не е бил избухлив и импулсивен човек, тоест от него не би могло да се очаква да извърши подобно ужасно деяние, а после, подтикван от чувство за вина, да отнеме и собствения си живот.